Винс Флин - Орион

Цяла сутрин стоя в катедралата. Беше великолепна! Сълзи и молитви се редуваха. Анна се почувства пречистена.

После отиде да пазарува. Това също помогна, за известно време, но доста често се улавяше, че докато гледа дрехите по витрините, се пита дали Мич би я харесал в тях. В крайна сметка денят й доказа едно — че обичаше Мич Рап повече, отколкото предполага.

Последната й решителна и безцеремонна постъпка беше да излезе за вечеря. Анна Райли имаше опърничав нрав. Проклета да беше, ако останеше в стаята си да хленчи! Портиерът на хотела й беше направил резервация в „Лео“, приятен ресторант наблизо, известен със страхотните си ястия от прясна риба и непретенциозната си атмосфера. Райли се облече строго консервативно. Нямаше желание да привлича мъжките погледи.

Когато пристигна в ресторанта, я заведоха на маса за двама до прозореца. Поръча си вино и се зачете в менюто. Беше седяла само пет минути, когато един мъж се изправи до масата и попита дали може да седне при нея. Тя любезно отказа. За вечеря си поръча морски деликатеси и втора чаша вино. Беше много вкусно. Докато се хранеше, друг мъж дойде и се настани на масата й. Той беше облечен елегантно, в тъмен костюм, с вратовръзка. Изглеждаше на около петдесет години. Райли понечи да му каже да се разкара, когато се случи нещо непредвидено.

— Добър вечер, госпожице Райли. Извинете, че нарушавам спокойствието ви по този начин, но един наш общ познат ме помоли да ви предам съобщение.

Сърцето на Анна подскочи.

— Мич ли?

— Не. — Мъжът небрежно се огледа. — Доктор Кенеди. — Протегна ръка и добави: — Казвам се Тино Нане. Работя в консулството в Милано.

— В американското консулство.

— Точно така.

Райли понижи глас:

— Всичко наред ли е с Мич?

— Няма как да знам, госпожице Райли. Само ми наредиха да ви предам съобщение.

— И какво е то?

— Доктор Кенеди смята, че трябва да се върнете в Съединените щати.

— Какво искате да кажете?

— Не знам абсолютно нищо. Просто ми наредиха да ви предам съобщението. Доктор Кенеди, поради неизвестни на мен причини, смята, че трябва да се върнете в Щатите незабавно.

— Вие за ЦРУ ли работите?

Мъжът смръщи лице.

— Работя за Държавния департамент и моля ви, внимавайте какво говорите.

Райли, винаги вярна на репортерската професия, беше свикнала да пита каквото си иска и когато си иска.

— Май знаете повече, отколкото ми казвате.

— Знам много неща, млада госпожице. — Мъжът стана. — Но що се отнася до вас и това — защо трябва да се върнете в Щатите, не знам абсолютно нищо. — Той извади визитна картичка от вътрешния джоб на сакото си. — Ако ви потрябва нещо, обадете ми се — каза тихо и излезе от ресторанта.

Тел Авив, петък вечерта

Бен Фридман беше зает с компютъра. По-младите служители в МОСАД го наричаха сърфиране в Мрежата. Той му викаше проучване. Фридман изглеждаше някак неестествено пред клавиатурата. Плешивата му глава, широките рамене и дебелите пръсти сякаш не бяха подходящи за тая работа.

Показалците му тракаха по клавишите. Бавно беше, но ставаше. От устните му висеше цигара. Сивата пепел на върха й щеше да падне всеки момент на земята. В последната секунда Фридман извади цигарата от устата си и я изтръска в пепелника. После взе малката си чаша с гъсто кафе с месестите си длани и я допи.

— Адриана! — извика той на секретарката си, без да отлепва очи от екрана. — Донеси ми още кафе, ако обичаш.

Фридман беше притеснен. Беше минал цял ден от времето, планирано за удара. Розентал трябваше да му докладва за резултатите от операцията по електронната поща, а до този час нямаше нищо. Сега проверяваше електронните версии на миланските вестници. Търсеше нещо, което със сигурност щеше да бъде ексклузивна статия. До момента не беше открил нищо.

Възможно беше Розентал да я е убил и да е изхвърлил тялото, без да разбере никой. Така му беше наредил Фридман. Сигурно Розентал бе срещнал проблеми и му беше необходимо повече време да се върне в Израел. Всичко беше възможно, но с всеки изминал час шансовете операцията да е минала по план намаляваха. На този етап Фридман нямаше друг избор, освен да запази спокойствие. Въпреки че интуицията му подсказваше — Донатела не се е предала без бой.

Той я беше обучил. Трябваше да го предвиди. Виновни бяха проклетите пари, които сенатор Кларк размаха пред лицето му. Трябваше просто да му каже да не се притеснява. Да му каже, че познава Донатела и че тя няма да се разприказва пред никого. Но трябваше да бъде честен пред себе си. Не само парите играеха роля тук. Донатела беше волен ездач и рано или късно щеше да му се наложи да се оправя с нея. Тя знаеше прекалено много тайни и с нейния буен нрав…