Винс Флин - Орион

Кенеди тръгна към масата за свидетели. Светкавиците я заслепиха. Беше сама. Служителите от правния отдел и „Връзки с обществеността“ искаха да дойдат и да седят до нея по време на процедурата или поне да са на първия ред. Искаха да й помогнат да овладее ситуацията, ако възникне необходимост. Кенеди обаче бе отклонила молбата им. За нея беше въпрос на гордост сама да премине през изпитанието. Никакви фотографии, на които й подсказват нещо на ухото, сякаш сама не може да отговори на даден въпрос. Кенеди отдавна чакаше този ден. Не беше убедена, че ще се стигне дотук, но непрекъснато си мечтаеше за този миг.

Хвърли поглед към сенаторите. Те бяха нейните съдии. Шестнайсетима мъже, нито една жена, и всички с изключение на един — милионери. Въпреки това не притесняваха ни най-малко Кенеди. Повечето имаха добро мнение за нея, а малцината, които не познаваше добре, не бяха от хората, дето създават проблеми. Един или двама можеше да се опитат да изпъкнат с някакви въпроси, но с тях щеше да се оправи. Това не беше на лична основа. Непрекъснато си го повтаряше. Това беше държавна работа.

Фотографите, седнали на пода между масата за свидетели и трибуната, продължиха да снимат. Кларк я стрелна с очи. Кенеди кимна, че е готова. Поне беше утешително, че комисията се оглавява от свой човек, съюзник. Изведнъж я връхлетя страх. Имаше усещането, че нещо ще я спъне. Онези два проблема, които трябваше да реши — определено не й се щеше комисията да разбира за тях. Но не можеше да поиска отлагане на слушанията. Трябваше да седи цял ден тук и да отговаря на несекващия поток въпроси, като повечето от тях щяха да са незначителни или зададени в нейна помощ.

Сенатор Кларк удари с чукчето, за да утихне залата, и поздрави Кенеди, като се наведе до микрофона. След като уреди някои дребни организационни въпроси, той помоли изпълняващата длъжността директор да стане, да вдигне ръка и да повтаря след него клетвата. Тя се подчини и когато вдигна длан, отново засвяткаха светкавиците.

Кенеди знаеше защо им е необходим подобен кадър. В случай, че я хванат в лъжа. Ако това се случеше, щеше да им трябва фотография, подходяща за заглавието „Директор на ЦРУ лъже пред Конгреса“. Кенеди изрецитира клетвата и си напомни да внимава какво казва. Толкова много лъжи имаше, толкова много места, на които можеха да я спънат…

Улф Трап Парк, Вирджиния, петък вечерта

Стивъкън умираше от студ. Ако беше малко по-прозорлив, щеше да си облече дебело бельо. Но това беше първата студена нощ през сезона и той се оказа неподготвен. Тъй като беше без ръкавици, непрекъснато държеше ръце в джобовете на канадката си. Поне си беше сложил дебелата подплата предния ден. Температурите вече бяха паднали под нулата. Беше тъмно и ветровито. Стивъкън стоеше в парка вече почти половин час и докато чакаше съдията, усещаше как търпението му се стапя. От последната му среща вчера с Браун той се беше поровил, но не в професионалната биография на Айрини Кенеди, а в тази на съдията.

Някои от старите му приятели в Бюрото с удоволствие се разприказваха пред него. Браун беше избран за поста и евентуалният работодател искаше малка проверка на миналото му. Картината започна да се оформя доста бързо. Във ФБР не го обичаха. Беше смятан за много пунктуален и дребнав съдия, известен с отказа да разглежда дела заради дребни технически неточности. Един бивш федерален прокурор дори каза за него, че е най-ортодоксалният и праволинеен съдия, пред когото е заставал като обвинител. За Браун не се разправяха много положителни неща, но Стивъкън трябваше да си признае, че „статистическата“ му извадка се състои само от хора от органите на реда — точно тези, които се предполага, че ще мразят един либерален съдия. Имаше обаче един човек от всичките деветима души, с които разговаря, който го изненада — пенсиониран съдия, работил с Браун в Апелативния съд. Съдия, който имаше репутацията на много либерален служител на Темида. Той твърдеше пред Стивъкън, че Браун би продал душата си на дявола, за да напредне в кариерата.

Стивъкън още не беше решил какво да прави с информацията. Ако Кларк го помолеше, сигурно щеше да му я даде, но едва ли щеше да я предостави и на Ръдин. Конгресменът от Кънектикът беше един от най-неприятните хора, които бе срещал.

Той беше мернал по телевизията слушанията и беше впечатлен от доктор Айрини Кенеди. Тя изглеждаше приятна жена и се държеше добре. Очевидно беше обаче, че никой още не я беше разпитал сериозно. Стивъкън веднага разбра, че Кларк държи под контрол останалите членове на комисията. Сенаторът беше дал дума на президента и без конкретни доказателства нямаше да има никакви скандални обвинения.