Винс Флин - Орион

Не, Фридман се успокои. Решението да я ликвидира не беше погрешно. Грешка беше да не изпрати повече хора. Трябваше да започне да работи по легендата. Ако отсъствието на Розентал продължеше още няколко дни, някои хора щяха да започнат да разпитват къде е. Защо е изпратил Розентал в Италия? Това щеше да е първият неприятен въпрос, който щяха да му зададат, Фридман обаче беше уверен, че ще измисли достатъчно достоверна лъжа, за да потули проблема. Но ако Донатела беше още жива, той щеше да си има големи неприятности. Фридман грабна слушалката и набра вътрешен номер.

Миг по-късно женски глас отговори.

— Трябваш ми веднага — каза той и затвори.

Замисли се колко и какво трябва да разкрие на агентката си. Не много, реши накрая. Тя ще отиде в Милано и ще започне да души. В най-добрия случай Розентал ще установи контакт с него и ще му докладва, че мисията е изпълнена успешно, преди още тя да е отишла там. Но Фридман съзнаваше, че шансовете това да се случи са почти нулеви.

Капитолия, петък следобед

Колоната от правителствени седани и лимузини спря на гърба на Харт Билдинг. Обикновено спираха на предния вход, но днес там гъмжеше от журналисти. Доктор Айрини Кенеди слезе от лимузината. Охраната й я ескортира в сградата, където се качиха на втория етаж. Служител на Сенатската комисия по разузнаването ги чакаше. Той въведе Кенеди в една от уединените зали за свидетели и я остави сама. Охраната й бе отвън. Кенеди искаше да се усамоти за няколко минути, преди да започне циркът с утвърждаването.

Влезе в банята, за да си измие ръцете и да си оправи грима. Днес си беше сложила повечко пудра, тъй като щяха да я показват по телевизията. Добави още малко червило и още пудра на носа и челото. Загледана в огледалото, си каза: „Каквото и да става, запази спокойствие и не се страхувай да кажеш за нещо, че не знаеш.“

Излезе от банята и седна на малката конферентна маса. Познаваше всички членове на комисията. Беше седяла пред тях и бе отговаряла на въпросите им неведнъж. Единственото, което щеше да е по-различно днес, бяха медиите. Кенеди тъкмо се беше настанила, когато на вратата се почука.

Сенатор Кларк влезе с топла усмивка на лицето.

— Как си, Айрини? — Кларк затвори вратата.

Кенеди стана.

— Много добре, господин председател.

— Айрини, колко пъти да ти казвам — когато сме сами, можеш да ме наричаш Ханк. — Той сложи ръка на рамото й. — Никога не можах да накарам шефа ти, Бог да го прости, да се обръща към мен така, но той все пак беше с двайсет години по-възрастен от мен. — Кларк намигна. — За теб няма извинение, затова отсега нататък за теб съм Ханк, когато сме сами, нали?

Кенеди кимна.

— Разбира се, Ханк.

— Ха така. Сега — изнервена ли си? Нещо да ти донеса ли, преди да отидем там?

— Не, добре съм, благодаря.

Кларк погледна отвисоко дребничката Кенеди и я съжали. Наистина я харесваше. Жалко, че нямаше да мине през всичко това.

— Не очаквам кой знае какви усложнения. Повечето от членовете на комисията те харесват, а щом президентът и аз подкрепим кандидатурата ти, другите са готови. Шуман може да ти зададе няколко неприятни въпроса, но не му се поти много. Просто обича да се прави на велик пред камерите.

— Знам. Виждала съм го много пъти.

— Ще направя всичко, за да го накарам да се държи прилично. Заедно с всеки друг, който реши да му отпусне края. Но в крайна сметка от теб зависи да ги озаптиш.

— Знам. Правила съм го и преди, Ханк.

— Но не и пред всичките тези камери и репортери. — Усмивката изчезна от лицето му. — Внимавай какво казваш пред тълпата. Едно изпускане — и ще се нахвърлят върху теб.

— Знам.

— Е, днес ти си единственият предмет на шоуто. Затова, когато си готова, казвай да тръгваме.

— Готова съм.

Той отново й се усмихна топло и я прегърна.

— Късмет. — Пусна я и добави: — Хайде да отиваме да пишем историята.

Излязоха от стаята. По коридорите беше пълно с хора. Всички млъкваха, когато Кларк и Кенеди минаваха покрай тях. Сенаторът стърчеше над повечето от тях, дори над бодигардовете на Кенеди. Минаха през друга врата и накрая излязоха пред катедрата, разположена в предната част на залата за изслушвания. Кларк й махна с ръка да седне на масата за свидетели, след което отиде да заеме своето място в центъра на U-образната пейка при другите сенатори.

Залата беше пълна с репортери. Денят беше исторически. Първата жена, която се кандидатираше за директор на ЦРУ, след малко щеше да се яви на церемонията по утвърждаването. Слушането не беше предвидено в програмата на големите телевизионни канали, но всеки от тях беше изпратил екип да заснеме репортаж за оформящата се водеща новина във вечерните емисии.