Винс Флин - Орион

— Съдия Браун, как сте?

Браун свали ръце.

— А… ъъъ… добре.

— Казвам се на Норб Стивъкън.

— Здравейте.

— Един човек, който много ви уважава, ми каза вашето име.

— Така ли… — проточи Браун. — И кой беше той?

Стивъкън сви рамене.

— Не иска да се замесва, но каза, че сте много честен и доблестен мъж.

— Поставяте ме малко в неловко положение, господин Стивъкън. С какво се занимавате вие?

— Ръководя собствена фирма за охрана и сигурност тук, във Вашингтон. Преди това работих във ФБР единайсет години.

— О! — възкликна искрено Браун.

— Ако имате няколко свободни минути, бих искал да ви питам за някои неща.

Браун не отвърна. Обърна се и продължи по алеята. Стивъкън го настигна.

— Съдия Браун, ще бъда откровен. Проследих някои от делата ви. Разбрах, че водите съдебните процеси по правилата. Имахте репутацията на много корав човек, включително и в отношенията си с Бюрото.

— Бившите ви шефове понякога си мислят, че за тях не е задължително като за останалите да спазват правилата.

— Съгласен съм с вас, няма да споря. Ами вашите нови шефове? Те по правилата ли играят?

— Интересен въпрос. — Браун проследи как Спарки отново се втурва сред дърветата. — Кой ви накара да дойдете при мен?

Стивъкън не отговори веднага. Помисли си да пренебрегне въпроса, но реши, че ако иска Браун да му се довери, ще трябва да си поиграе с него.

— Конгресменът Ръдин.

— А… Албърт. Той не е голям почитател на сегашните ми шефове.

— Федералното правителство ли имате предвид, или ЦРУ?

— Не, той искрено вярва във федералното правителство. ЦРУ го притеснява повече.

— Конгресменът Ръдин, изглежда, мисли, че доктор Кенеди не е подходящ избор за директор на Управлението.

— Доктор Кенеди е много компетентна личност.

— Така чух и аз. Тя по правилата ли действа, или по-скоро е склонна да ги заобикаля от време на време?

Браун загрижено погледна мъжа срещу себе си. Сенатор Кларк му беше казал какво да очаква.

— Накъде биете, господин Стивъкън?

— С ФБР навремето бяхте доста непреклонен. Питам се дали вече се придържате към други стандарти, или още държите на старите?

— Честността ми ли поставяте под въпрос, господин Стивъкън?

— Съвсем не, ваша чест. Разбирам трудната позиция, в която се намирате, но съм тук, за да ви предупредя, че положението може само да се влоши. Ако Кенеди бъде утвърдена следващата седмица, вие сте загубен.

— Карате ме да играя опасна игра.

— Не е задължително да е опасна. Конгресменът не иска да ви въвлича в неприятности. Всъщност той мисли, че вие трябва да сте този, когото да назначат на директорския пост, а не Кенеди.

— Което не променя нищо. Нека допуснем, че съм бил свидетел на някои неща. Ако се явя пред комисията на конгресмена, никога повече няма да си намеря работа в този град.

— Конгресменът го знае. Той не желае да съсипва кариерата ви. Единственото, което цели, е да получи достатъчно информация, за да забави утвърждаването на Кенеди. — Стивъкън спря и хвана Браун за ръката. — Нещо силно, документирано, което да предостави на пресата. Нещо от неназован източник от Ленгли.

— Иска да забави Кенеди или да я спре?

Стивъкън се усмихна широко.

— Убеден съм, че би предпочел да я спре. Нали ви казах, по-скоро би искал да види вас на директорския стол.

Браун отново тръгна по пътеката.

— Трябва ми време да обмисля предложението ви.

— Извинете, но не разполагаме с много време. Сенатската комисия по разузнаването е насрочила гласуването за понеделник следобед.

Браун спря рязко и протегна ръка.

— Много ми беше приятно да се запозная с вас, господин Стивъкън. — Сетне се наведе към събеседника си и прошепна: — Утре вечер ще поговорим повече. — С тези думи Браун пусна дланта на Стивъкън и се отдалечи. На лицето му грееше усмивка. Истинският свят на заговори и размяна на тайни беше много по-вълнуващ, отколкото бе предполагал.

Военновъздушна база „Андрюс“, Мериленд, петък сутринта

Самолетът на ВВС на САЩ се снижаваше за кацане. Беше излетял от американската военновъздушна база в Авиано, Италия, точно преди изгрев. На борда му имаше само двама пътници. Единият спеше, а другият му завиждаше за това. Будният беше поспал през първата част от полета, но въпреки че се нуждаеше от още сън, изобщо не можеше да се отпусне. Просто съзнанието му не можеше да си го позволи. За страшно много неща трябваше да мисли едновременно.

Пет минути след като Анна с трясък напусна хотелската стая, един микробус чакаше Мич и Донатела на входа. Нямаше време да гони Анна, нито пък да й пише бележка. Трябваше да изведе Донатела от Италия незабавно.