Винс Флин - Орион

— Защо? — Лицето на Грей се изопна.

— Железния е в процес на… как да кажа… — Президентът извърна очи към Кенеди. Тя довърши:

— Той се оттегля от оперативна работа.

Командирът на „Делта Форс“ се усмихна широко:

— Хора като Железния никога не се оттеглят. Дайте ми пет минути и той ще ме моли да участва в операцията.

Президентът скръсти ръце на гърдите си:

— Дано сте прав, полковник.

Тъкмо когато генерал Флъд започна да повтаря становището си за въздушните удари, иззвъня телефонът на Кенеди. Тя вдигна. Слуша няколко секунди, затвори и рязко стана. В Оперативната зала имаше защитен срещу подслушване телефон, но тя не искаше да говори пред другите.

— Извинете ме, господин президент, но спешно изникна нещо, което трябва да свърша.

Президентът кимна. Кенеди напусна залата.

На следващия ъгъл Рап бутна Донатела в един магазин. Извади оръжието си и зачака двамата мъже да завият. Няколко секунди по-късно те се появиха, но продължиха направо. Рап ги изгледа как пресичат улицата и изчезват. Фалшива тревога! Може би…

Телефонът му иззвъня. Той натисна бутона за приемане.

— Ало.

— Аз съм. Какво става?

— Става нещо голямо. Нали помниш какво предчувствие имахме за моята стара приятелка?

— Да.

— Прави бяхме.

— За кого е работила?

— За стария си шеф.

— Повтори!

— Помниш ли кой я нае първоначално?

— Да.

Рап се огледа.

— Имали са нещо като споразумение за свободна практика. Той е осигурявал поръчките, тя е вършела работата.

— За моя колега с равностойно положение ли говорим?

Рап би се хванал на бас, че на Кенеди й е адски трудно да повярва на ушите си.

— Точно така.

— Сигурен ли си?

— Да, но има и още. Само че трябва лично да говорим. — Рап погледна към Донатела. Тя беше затворила очи и се беше облегнала на стъклената врата. Губеше я. — Трябва да се почисти едно място. Разбираш ли?

— Мисля, че да.

— И ми трябва лекар.

— За теб ли? — бързо попита Кенеди.

— Не, за друг.

— За Анна?

— Не, за човека, за когото говорихме.

— Колко сериозно е?

— Ще се оправи, но някой трябва да се погрижи за нея и да я наглежда през следващия час и нещо.

— Остави на мен.

Рап се поколеба.

— Трябва да ме приберете. — Не беше свикнал да моли за помощ по този начин.

— Ще се обадя на офиса ни там и те ще се погрижат веднага.

— Внимавай кого ще избереш. Освен това не искам да ходя в офиса. Разбираш ли ме?

— Да. — Рап й казваше, че не иска да го водят в посолството. — Къде ще чакаш?

— Помниш ли къде съм отседнал?

— Да.

— Там.

— Добре. Между другото, тук изскочи една работа. Трябваш ни незабавно у дома.

— Ако всичко мине добре. Но искам да пътувам с минимално обкръжение. И няма да съм сам.

— Ясно. Първо ще се заема с другата работа и ще ти звънна след петнайсет минути.

— Добре. — Рап затвори. Хвана Донатела под мишница и се запътиха към хотела.

Райли беше на ръба на безумието. Беше изпила третата водка с тоник и беше минала на вода. Състоянието й се промени от загриженост в гняв, пак загриженост и пак гняв. Богатото й въображение прехвърляше всички варианти по темата защо Мич закъснява. Никой от сценариите не беше розов. В този миг на отчаяние тя взе окончателно решение. Прекалено много го обичаше, за да го напусне просто така. Ако щеше да се омъжва за него, трябваше да се променят някои неща.

Вече не смяташе, че е добра идея да приеме работата в Центъра за борба с тероризма на ЦРУ. Трябваше да прекъсне всички връзки с това проклето място. Ако ще се женят и ще имат деца, тогава да си намери нормална работа като нормалните хора. Райли реши. Не обичаше да поставя ултиматуми, но щеше да се наложи. Не можеше да живее до края на дните си в страх и да се тревожи всеки път когато съпругът й закъснее, че му се е случило нещо лошо.

В ключалката се превъртя ключ. Анна се приготви за битка.

Вратата се отвори. Тя зяпна — Мич водеше жена!

Рап затвори вратата и пусна резето.

— Анна, трябва ми помощта ти.

Остави Донатела на леглото и се втурна към балкона. Затвори вратите и ги заключи, сетне дръпна завесите. Обърна се към Райли:

— Мила, извинявай, че закъснях, но изникна нещо непредвидено. — Той се върна при леглото и се наведе над Донатела. Вдигна клепачите й един по един. Зениците й бяха разширени, кожата й бе студена и лепкава. Попита я на италиански как се чувства. Тя отвърна, че е уморена.

— Какво става, по дяволите? И коя, дявол го взел, е тая? — Анна едва се сдържаше да не се разкрещи.