Винс Флин - Орион

Беше довел със себе си двама от най-доверените си бойци, Кевин Хакет и Дан Стробъл. Рап беше работил с тях и преди. Ако президентът и момчетата от Специалните части успееха да го убедят, Рап щеше да тръгне на път много скоро, което означаваше, че някой друг ще трябва да бди над Донатела. Този някой трябваше да е човек, на когото Рап да има пълно доверие, а това означаваше, че е изключено да се задействат хората от Службата за сигурност на ЦРУ.

Коулман протегна ръка.

— Благодаря ти, че дойде толкова бързо — отвърна на ръкостискането му Кенеди.

— Не се обиждай, Айрини, но не ми изглеждаш добре. Спала ли си скоро?

— Не достатъчно. Боя се, че си прав, но ще го преживея някак.

— Та за какво е тоя зор?

— Мич води един човек от Италия.

— Кого?

— Жената, която уби Питър Камерън.

— Жена?

— Да.

— По собствена воля ли идва, или той я мъкне насила?

Кенеди не отговори веднага. Трябваше да реши до каква степен може да разкрие информацията на Коулман. Не че му нямаше доверие…

— Да, по собствено желание — каза накрая. — Събитията, които се случиха напоследък, я накараха да постъпи така.

— Какво означава това?

— Засега не искам да се впускам в подробности. Когато пристигнат, ще знаем повече.

Самолетът се плъзна в хангара на Управлението, двигателите млъкнаха, вратите се затвориха. Кенеди беше наредила на охраната си да остане отвън. Не искаше никой да вижда Донатела. Не искаше никакви доказателства, че тази жена е била в Съединените щати. Донатела беше много силен коз и Кенеди знаеше, че ще може да се използва най-ефективно, ако никой не знае за съществуването му.

Рап подаде глава от самолета. Помаха на Кенеди и Коулман, сетне се върна вътре. Няколко мига по-късно се появи отново, прегърнал Донатела Ран през кръста.

— Май не е дошла по собствена воля! — измърмори Коулман под нос.

Рап стъпи на гладкия бетонен под. Огледа се. Нищо не можеше да убегне от изострените му сетива. Спря на около метър от Кенеди и Коулман и каза:

— Това е Дони.

— Как е раната й? — попита Кенеди.

— Доста добре засега, но ще трябва отново да я прегледат.

— Ще го уредя.

Рап посочи към шефа си и каза на Донатела:

— Това е Айрини Кенеди.

— Знам. — Донатела не поглеждаше към Кенеди.

— А това е Скот.

Донатела вдигна очи за секунда. Не каза нищо.

— Радвам се да се запознаем — обади се Коулман.

Рап се усмихна.

— Дони обикновено е много мила, но вчерашният ден й дойде малко множко.

— Повиках Скот и момчетата, за да пазят Донатела, докато измислим какво да правим. Междувременно с теб имаме да свършим една друга работа.

— Не искам да се разделям с теб! — прошепна Донатела на италиански.

— Не се тревожи. — Рап сложи ръка върху здравото рамо на спътницата си и хвана дланта й. — Доверявал съм се на Скот през целия си живот. Той и неговите хора са добри.

— Но той има хора вътре в Управлението! — Имаше предвид Фридман.

— Скот и хората му не работят за Управлението.

На Кенеди това шепнене не й се понрави.

— За какво си говорите?

Рап й обясни какви са притесненията на Донатела. Кенеди потръпна при споменаването на факта, че шефът на МОСАД има свои хора в ЦРУ, но запази самообладание и отвърна:

— Предположих, че има шпиони, и затова охраната ми е отвън в момента. Обадих се на Скот, защото аз и Мич му имаме доверие.

Донатела обаче не се успокои.

— Дони, трябва да ми вярваш. За да мога да ти помогна, трябва първо да свърша някои неща. Да се срещна с някои хора. Теб не трябва да те виждат.

Тя с неохота се съгласи. Отидоха при микробуса. Коулман запозна двамата си колеги с Донатела. Когато я настаниха в автомобила и закопчаха колана й, Рап помоли да остане малко насаме с нея.

Протегна ръка, отметна една черна къдрица и каза:

— Дони, не прави нищо глупаво. Сериозно ти говоря. Тези момчета могат да те защитят. Добри са.

Тя погледна през прозореца.

— Военни са.

— Да, бивши тюлени.

Тя отново ги обходи с очи.

— Знам какво си мислиш и искам да си го избиеш от главата още сега. Те са мои приятели. И през ум да не ти минава да избягаш! Ако ги убиеш, аз ще убия теб. — Донатела избягваше да среща очите му. Той хвана брадичката й и я обърна към себе си. — Искам да ми дадеш дума, че няма да убиеш никого от тях. Обещай ми, че няма да се опиташ да избягаш. Ще ти помогна само ако ми се довериш. — Рап я погледна в очите, пълни с умора. — Ще ми се довериш ли?

Мълчанието се проточи. Когато отговори, Донатела беше искрена: