Винс Флин - Орион

— Да, ще ти се доверя.

— Добре. А сега ми обещай, че няма да сториш нищо на никого от тях.

— Обещавам.

— Погледни ме в очите.

— Обещавам.

— Добре. — Рап извади пистолета й от якето си. — Ти ми даде дума.

— И не съм те излъгала. — Тя пое оръжието. Нямаше сили да издърпа затвора. — Има ли патрон в цевта? — попита.

— Разбира се.

— Благодаря ти.

— За нищо. Ти би направила за мен същото.

— Да, така е, знаеш го! — Сякаш се защитаваше.

Рап докосна лицето й.

— Не се притеснявай, Дони. Ще ти върна живота. — Той я целуна по челото. — Ще се видим по-късно. Дръж се прилично със Скот и момчетата.

Слезе от микробуса и отиде при групата.

— Трябва да ви кажа някои неща за Дони. Първо, тя е въоръжена. И, второ, доста е добра.

Бившите тюлени мълчаха. Проговори Кенеди:

— Не мисля, че е добра идея.

— Ако аз бях на нейно място, щях да искам да мога да се защитя. Освен това, ако нещо се обърка, повярвайте ми, ще се радвате, че тя има пистолет в ръката си.

— Това не ми харесва — отсече Кенеди.

— Е, ще трябва да се примириш, защото не мисля да й го взимам обратно! — сопна се Мич.

Понякога Кенеди си мислеше, че прекалено много са се сближили. През годините се беше научила да не взима нещата лично. Мич беше вълк-единак и когато играта загрубееше, чертите от характера, които му помагаха да оцелява на терена, излизаха на преден план. Той беше нетърпелив и безцеремонен, нямаше и помен от уважение и зачитане на висшестоящия.

Рап стисна ръката на Коулман:

— Благодаря за помощта. Внимавай много с нея, Скот. В момента е уплашена, а ти знаеш как се държи едно уплашено животно.

— Какво, да я очистя ли трябва?

— Не, докато се чувства в безопасност, ще си седи мирно.

— Тогава ще трябва да се погрижим да бъде в безопасност.

— Къде ще я заведете?

— На източния бряг на залива. Айрини знае всичко.

Напълно в стила на един стар тюлен беше да избере място в района на залива Чезапийк. Рап вдигна мобилния си телефон.

— Нали ми имаш номера?

— Ъхъ.

— Добре, обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

— Не се притеснявай, Мич. Няма да позволя и косъм да падне от главата й.

Рап го потупа по ръката.

— Знам. Сигурен съм в теб.

Трябваше да тръгват.

Коулман натисна зеления бутон при вратата. Тя се отвори плавно. Той се качи в микробуса, а Кенеди и Рап — в лимузината.

Сам на задната седалка на автомобила, Рап не можа да се сдържи повече и зададе въпроса, който не му даваше мира през цялото време:

— Как е тя?

— Добре. Снощи остана в „Четири сезона“.

Преди да отлети от Италия, Рап беше помолил Кенеди да нареди някой да държи под око Анна.

— Днес какво прави?

— Отиде в катедралата. — Кенеди се извърна, за да вижда по-добре Рап. — Моят човек ми каза, че е много емоционална. Видял я да плаче три пъти.

Рап зарови лицето си в шепи. Значи не й беше напълно безразличен!

— Искаш ли да ми разкажеш за случилото се между вас? — поде Кенеди.

Той поклати глава.

— Но май ще се наложи да го сториш.

— Защо?

— Трябва да съм наясно какво знае тя.

— Айрини, Анна няма да каже нищо.

— Не съм съгласна. Но в момента главната ми грижа е как ще реагира Бен Фридман, когато разбере, че хората му са изчезнали.

Рап се върна мислено към трите трупа в апартамента на Донатела.

— Погрижи ли се за тях?

— Докладваха ми, че проблемът е решен. — Кенеди го стрелна с поглед и продължи: — Щеше да е по-добре, ако сега Анна си беше тук, в Щатите.

Рап бе на същото мнение, но не искаше да упражнява натиск върху нея. Тя беше произнесла някои много обидни неща по-негов адрес и макар че бяха казани в момент на гняв, в тях се съдържаше известна доза истина.

— Не мога да я моля да се върне — изрече глухо.

— Защо?

— Не искам да я замесвам.

— Има ли нещо, което трябва да знам?

Рап поклати глава.

— Какво стана между теб и Анна?

— Не искам да говоря за това.

Разбираше го. Но една мисъл не й даваше покой.

— Какво имаше предвид, когато реши да я вземеш със себе си в Италия?

„Да й поискам ръката, за да се оженим. Да се махна от тази мръсна и неблагодарна работа, преди да съм се побъркал напълно. Това имах предвид и много други неща!“ Не можеше да го изрече на глас. Беше време да играе твърдо. Анна беше дала воля на истинските си чувства и мисли. А той, глупакът, си мислеше, че ще поиска да се омъжи за него. Красивата, умна Анна Райли! Америка гъмжеше от мъже, които биха подскочили от радост при възможността да се оженят за нея — мъже с нормални и престижни професии, мъже, които биха могли да й предложат стабилност. Мъже, които с готовност биха се преместили в Ню Йорк! Наивно беше дори да мечтае, че тя ще се омъжи за него. Идиотско беше да очаква, че ще й даде това, което другите щяха да й дадат. Любовта беше замъглила иначе трезвата му преценка и той не беше взел под внимание един прост факт. Той беше убиец, а жените като Анна Райли не се омъжваха за убийци.