Винс Флин - Орион

Саудитска Арабия, понеделник през нощта

„Оазис 1“ кипеше от трескава дейност. Приготвяха хеликоптерите и проверяваха екипировката и оръжието. Инструктажът вече беше свършил и екипът беше готов. Рап излезе от командната барака, облечен в униформа на Специалната републиканска гвардия. В пещерата беше задушно от цигарения дим. Полковник Грей и щабът му внимателно слушаха докладите от разузнаването. Хеликоптер „MH–53J Пейв Лоу“ от 20-а ескадрила за специални операции на ВВС вече беше пресякъл границата и летеше към „Скорпион 1“. Големият хеликоптер превозваше дванайсетчленен екип по специални тактики, съставен от бойни диспечери и парашутисти-спасители. Екипът беше специализиран в охраната на зони за кацане и евакуацията на ранени и свалени пилоти. Те бяха ключова част от мисията, особено ако нещата се объркаха. За да подсили ефективността им, полковник Грей беше изпратил с тях и четирима снайперисти от „Делта“.

Звездите над пустинята пулсираха. Луната представляваше тънък бял сърп. За този етап на мисията Рап би предпочел прикритие от облаци, но знаеше, че пилотите, които ще хвърлят управляемите бомби от три хиляди метра, ще оценят ясното небе. Почеса наболата по лицето му брада. Беше я оформил по линията на врата и по скулите, също като на Удай Хюсеин. Червено-златистите пагони на зелената му униформа бяха с чин на генерал. На Рап му се стори комично, че Удай, който беше само на трийсет и седем, вече беше стигнал до толкова висок чин. Добре дошли в побъркания свят на диктаторите! На кръста си беше закопчал черен кожен колан с два кобура. Удай се изживяваше малко нещо като каубой и беше известен с двата си никелирани пистолета „Колт“ 45-и калибър. Освен това носеше на главата си черна барета с емблемата на СРГ отпред и яркочервен шал на врата, който скриваше микрофона на гърлото му. По две причини Рап предпочете да не носи американска униформа под иракската. Първата беше, че той тежеше поне с десетина килограма повече от Удай и допълнителният слой дрехи под униформата на СРГ щеше само да открои ще повече разликата. Втората причина беше по-фаталистична. Ако ги хванеха, щяха да ги измъчват и убият, без значение в какви униформи бяха облечени. Също така носеше бронежилетка от кевлар и кодирана радиостанция с микрофон и слушалка. Всеки от екипа носеше същата радиостанция. Това щеше да им позволи да поддържат връзка през цялото време на операцията.

Рап огледа сцената пред него. „Оазис 1“ беше страхотно място. То свидетелстваше за инициатива от страна на военните — нещо, с което те не бяха прочути. Скалното образувание се издигаше над пустинята на височина приблизително сто метра и беше с формата на купа с лека вдлъбнатина в югозападния край. Купата имаше диаметър над сто и петдесет метра. Вътрешността й беше покрита с камуфлажна мрежа. Мрежата, с дължина над сто метра, беше силно опъната от единия до другия край. Отдолу бяха подредени четири високоусъвършенствани хеликоптера „МН–47Е Чинук“, по които се бяха покатерили наземните техници и проверяваха всеки един квадратен сантиметър от агрегатите им, за да се уверят, че поверените им птици са в идеално състояние. Гигантът с два двигателя беше новото работно конче на 160-и полк.

160-и авиационен полк за специални операции на Сухопътните сили, разположен до форт Кембъл, се смята за дом на най-добрите пилоти на хеликоптери в света. Единствените им колеги, които могат да се сравняват с тях, са от Първо крило за специални операции на ВВС, членове на което също щяха да участват в тазвечерната операция. Двете подразделения дължаха сегашната си върхова форма на трагедията, която се случи преди двайсет години. На 24 април 1980 г.‍ американските спецчасти изстрадаха един от най-големите си провали в операцията с кодовото име „Орлов нокът“.

„Орлов нокът“ открои несъответствията и грешките, създадени от десетилетия упорита вражда между различните родове войски и нежеланието да се отпуснат достатъчно средства за Специалните сили. Задачата през онази съдбоносна нощ беше да се освободят петдесет и тримата заложници, държани в американското посолство в Техеран. Аятолах Хомейни и неговата Революционна гвардия бяха завзели сградата на посолството заедно с персонала приблизително шест месеца по-рано. Времето притискаше президента Картър и ако той искаше още четири години да остане на Пенсилвания Авеню № 1600, заложниците трябваше да бъдат върнати у дома.