Винс Флин - Самотният играч

Вийом се поколеба. Железния щеше да е силен съюзник. Професора щеше да напълни гащите, ако разбере, че по петите му е тръгнал човек като Железния. Това щеше да е най-лесният начин за отмъщение. Може би твърде лесен. Съвпадението на събитията също беше поразително. Вийом трябваше да обмисли решението си.

— Говорим по телефона от доста дълго. Остави ме да помисля и ще ти се обадя.

— Хей… Разбирам упоритостта ти. Ако бях на твое място, също нямаше да искам да се срещна с теб. Искам само да ме насочиш.

— Ще помисля по въпроса.

Рап понечи да каже още нещо, но Вийом затвори.

— Мамка му! — изруга Рап. — Надявам се да остане жив достатъчно дълго, за да може да ни каже какво знае.

Кенеди беше сама в офиса си. Мислеше си за Рап и предателя сред тях, който едва не го беше убил. Маркъс Дюмонд я държеше в течение. Заместник-директорът Браун се беше отбил, за да й зададе няколко въпроса за показанията й пред Комисията по разузнаването на Конгреса. Беше изненадващо лесно да се лъже Джонатан Браун, въпреки че беше бивш федерален съдия. Стансфийлд я бе обучил добре. Веднъж щом се научиш да контролираш емоциите си, за противника ти става почти невъзможно да разбере дали говориш истината. Като при добрите играчи на покер, номерът беше да гледаш другите в очите, без значение дали имаш флош, или чифт двойки. Под мъдрото ръководство на Стансфийлд Кенеди беше довела това си умение до съвършенство. Единственият човек, който получаваше реакция от нея, беше синът й Томи. Дори бившия й съпруг не можеше да го постигне, макар че доста пъти се беше опитвал. Кенеди не хранеше никакви лоши чувства към него. Когато се връщаше в спомените към брака си, виждаше, че е бил обречен да се провали от мига, в който прие работата като директор на Центъра за борба с тероризма. Не можеше да бъде нито добра майка, нито добра съпруга. Нямаше време.

Телефонът на бюрото й иззвъня и по интеркома прозвуча:

— Айрини, конгресмен О’Рурк иска да те види.

— Покани го.

Лицето на Майкъл О’Рурк изразяваше загриженост.

— Здравей, Айрини. — Той седна на стола срещу бюрото й. Беше облечен в кафяв костюм с бяла риза и вратовръзка.

— Добър ден, Майкъл.

Без да си губи времето с празни приказки, О’Рурк премина направо към същността:

— Съжалявам за тази сутрин. Председателят Ръдин е голям задник.

— Надявам се, ще ме разбереш, ако не се разпростирам по тази тема.

— Да… разбирам те. — Той кръстоса крака. — Името, което ти споменах тази сутрин…

Кенеди нямаше да се даде лесно. Погледна спокойно О’Рурк с кафявите си очи и зачака той да продължи.

— Помниш името, нали?

— Да.

— Е, какво можеш да ми кажеш за него?

— Абсолютно нищо.

О’Рурк се наведе напред.

— Виж, Айрини. Заслужавам отговор. — Тя продължи да седи спокойно зад бюрото. — Поне ми кажи дали го познаваш!

Кенеди беше обмислила всичко.

— Майкъл, нека те попитам нещо. Ако някой, да кажем, от колегите ти, дойде при мен и ме попита дали познавам дядо ти, как би искал да му отговоря?

О’Рурк започна да си играе с брачната си халка. Знаеше, че Кенеди ще направи този ход, и по тази причина се страхуваше да идва тук. Беше се надявал да получи отговор, докато са на нейна територия, но очевидно се бе заблуждавал. Историята беше дълга и мътна. Когато О’Рурк напусна Морската пехота, той отиде да работи при сенатор Ерик Олсън. Негов най-добър приятел, съквартирант и колега през тези години беше Марк Коулман, по-малкият брат на Скот Коулман. Една вечер Марк беше трагично убит само на две пресечки от Капитолия, докато се връщаше у дома. Нападателят му беше закоравял наркоман, пуснат на свобода, защото — видите ли! — местният затвор бил претъпкан. О’Рурк беше съсипан от загубата на приятеля си. По същото време научи за някакъв известен сенатор, замесен в провала на тайна операция, коствала живота на десетина тюлени. Командир на тези тюлени беше не кой да е, а Скот Коулман, по-големият брат на Марк. Майкъл разказа на Скот, че за провала на операцията в Северна Либия е виновен сенаторът Фицджералд. Дядо му Шеймъс го беше накарал да каже на Скот Коулман истината. Аргументът беше ясен: ако Майкъл все още служеше в Морската пехота и бяха загинали негови хора, той със сигурност щеше да иска да знае кой е виновен за смъртта им.

О’Рурк смяташе решението си да издаде на Коулман неговия предател като едно от най-пагубните в живота си. Около година след разкритието О’Рурк с изумление научи, че Фицджералд е бил убит заедно с други двама уважавани политици. В касапницата, продължила и през следващата седмица, бяха убити още хора, включително сенатор Олсън. Най-ужасната новина за него беше, че дядо му е пряко свързан с Коулман и неговия екип от недоволни и разочаровани бивши тюлени. Той беше финансирал тяхната миниреволюция и им беше помогнал да планират акциите.