Винс Флин - Самотният играч

Имаше едно нещо в срещата оная вечер, което не харесваше на Камерън. Начинът, по който Кларк понечи да критикува прякото му участие в операцията срещу Лукас. Сенаторът теоретично имаше право, но на практика Камерън не беше съгласен с него. Трябва да си в епицентъра на събитията, за да видиш какво точно става. Професора знаеше, че наемните убийци, с тяхната нелоялност, обичат да подценяват грешките си и да надценяват успехите си. Трябваше да бъдат контролирани. Сенаторът можеше да критикува всичко и всекиго от уютния си кабинет, но Камерън беше врял и кипял в тия неща. Възнамеряваше да проследи заключителния етап на акцията лично и отблизо. Твърде голям беше залогът.

Докато завиваше по кръговото движение на Уошингтън Съркъл, набра номера и зачака.

— Ало? — Гласът на Вийом не издаваше никакви емоции.

— Какво се случи, по дяволите? — опита се да изиграе вълнение Камерън.

Последва пауза.

— Бъди по-конкретен.

— Не ме баламосвай, Гюс. Знаеш точно за какво говоря. Гледах новините. В какво сте се забъркали двамата?

Гюс Вийом седеше в „Старбъкс“, встрани от Дюпон Съркъл, с чаша кафе в ръка. Беше напуснал Балтимор. Предпазна мярка. Съмняваше се, че глупакът от другата страна на линията може да го проследи, но не искаше да го сполети съдбата на Марио Лукас. Докато не разбереше нещо повече, щеше да стои далеч от апартамента си. Вийом не се съмняваше ни най-малко, че Професора прекрасно знае защо Лукас е мъртъв, и не се върза на евтиния му номер.

— Предполагам, говориш за Марио?

— Дяволски си прав.

— Колко плати на Дюзър да го убие? — Изстрел в тъмното, но добре премерен.

Отговорът последва светкавично:

— За какво говориш? Не съм плащал на никого да убива Марио!

— Аз чух друго. — Вийом започна да брои секундите, очаквайки реакцията на Професора.

— Кълна ти се, нямам нищо общо със смъртта на Марио.

Професора звучеше искрено, но Вийом си беше направил изводите още вчера и не можеше да бъде заблуден лесно.

— Чуй ме, Професоре. — Канадецът произнесе прякора с ненавист. — Не знам как ти е истинското име, но подушвам, че си бивш агент или от ЦРУ, или от АНС. Твърде обигран си за бивш военен. Няма да ми представлява голяма трудност да открия кой си в действителност. — Вийом надценяваше връзките си, но Професора едва ли се досещаше.

Камерън се изсмя.

— Не си губи времето. Аз съм черна дупка.

Звучеше малко припряно.

— Никой не е черна дупка. Имаш биография като всички останали. И най-важното, със сигурност работиш за някого… Не си достатъчно умен, за да действаш самостоятелно.

Забележката обиди Камерън.

— Продължавай да ми говориш все така и наистина ще обявя награда за главата ти. Опитвам се да ти помогна. Не ми харесва, че някой е убил Марио. Ставам много нервен, когато партньорите ми почнат да мрат.

— Мислиш ме за много глупав. Знам кой е убил Марио и знам кой е поръчал да го убият.

Дланите на Камерън бяха потни.

— Гюс, мисля, че трябва да се успокоиш няколко дни и после да говорим. Искам да знам кой е убил Марио също както и ти. Сега трябва да затварям.

Приключи разговора точно преди да се качи на рампата за паркинга на университета „Джордж Вашингтон“. Не беше очаквал диалогът им да е сърдечен, но не предполагаше, че Вийом ще се държи толкова агресивно. Може би го беше подценявал. Трябваше да се обади на Дюзър и да му даде зелена светлина. Не можеше да позволи на Вийом да се рови около него. Не можеше да позволи вниманието на бившия му работодател да бъде привлечено към сегашните му афери.

„Риц-Карлтън“ на Масачузетс Авеню е един от най-изисканите хотели във Вашингтон. Чуждестранни величия от почти всички страни са отсядали тук, много от най-големите американски индустриалци също го предпочитат. Мич Рап и Скот Коулман бяха паркирали от другата страна на улицата, в зоната за товарене. Рап беше седнал на предната седалка на форда „Експлорър“ на Коулман и наблюдаваше входа на хотела. Търсеше Майкъл Гулд, портиера. Бяха открили името му в досието на Гюс Вийом. Гулд беше свръзката, която Вийом използваше, за да установи контакт с поръчителите. Рап го беше проучил подробно. Гулд беше французин и имаше двойно гражданство. Перфектно владееше четири езика, което много му помагаше в работата. В досието на ЦРУ за този човек се казваше, че официално не работи за никоя разузнавателна служба, но Рап не беше много убеден в това. Често му се налагаше да се сблъсква с подобни типове. Всички те бяха продавачи на информация. Обичаха парите и се бояха от бруталната сила. Ако размахаш пред лицето им с достатъчно банкноти, почти няма нещо, което да не могат да ти кажат. Рап още не беше решил пари ли да използва, или юмруци, за да измъкне необходимата му информация.