Винс Флин - Самотният играч

Беше говорил с Гулд преди час и нещо. Посланието му беше ясно и просто: „Искам да говоря с мосю Вийом, и то веднага.“ Беше му дал номера на мобилния си телефон и заедно с Коулман бяха паркирали до хотела с надеждата, че Вийом може да се покаже. Ако беше още жив. След смъртта на Марио Лукас не беше трудно да се досетят, че и Вийом може да бъде сполетян от същата съдба. На Рап обаче ужасно много му трябваше жив. Той беше единствената връзка с човека, който беше заповядал удара в Колорадо и както предполагаше Рап, с човека, който беше заповядал да го убият в Германия. Ако очистеха Вийом, Рап нямаше да има надежда да открие кой стои зад всичко това.

Нито Рап, нито Коулман бяха много разговорливи. Дебненето преминаваше в гробна тишина. Дъждът беше спрял, но небето още беше сиво. Рап беше решил да чакат, да държат под око хотела още някой и друг час и след това да направят посещение на апартамента на Гулд. Най-малкото той сигурно имаше някакъв начин за връзка с Вийом и начин да събира парите от клиентите. Колкото по-дълго Рап чакаше Гулд да му се обади, толкова повече везните се накланяха в полза на решението да изкопчи информацията от французина с помощта на не много приятни методи.

Беше почти два следобед, когато телефонът на Рап звънна. Той натисна бутона за приемане на разговора.

— Ало?

— Това ли е Железния?

— Да. Жабока ли се обажда?

— Боя се, че да.

Рап не знаеше как да изиграе хода си. Беше работил с Вийом и Лукас при три различни случая, всичките във Франция. Беше еднакво впечатлен от уменията и на двамата. Те бяха опитни и надеждни. Бяха му помогнали да издебне Рафик Азис, виновника за взривяването на самолета на Пан АМ над Локърби, Шотландия. Вийом и Лукас се оказаха съвсем на място през нощта, в която животът на Рап висеше на косъм. Всъщност, ако Лукас не беше пристигнал навреме, Рап сега сигурно щеше да е мъртъв.

— Съжалявам за Марио. Беше добър човек.

— Трогнат съм. — Последва пауза. — Марио те харесваше. Смяташе те за честен.

— И той беше честен. На него наистина можеше да се разчита.

Вийом помълча, сетне изрече:

— Надявам се да ме извиниш, но заради смъртта на Марио съм станал малко плашлив.

— Не те виня, но трябва да поговорим.

— Лично ли?

— Ще е по-добре.

— Боя се, че е изключено.

Отговорът на Вийом не изненада Рап. На негово място щеше да постъпи по същия начин.

— Много лошо. Но те разбирам.

АНС прехващаше буквално всеки разговор от цифров или клетъчен телефон в района на града. Клетъчните биваха анализирани почти веднага. Цифровите отнемаха повече време, защото трябваше да бъдат дешифрирани. Мощните компютри във форт Мийд ги пресяваха, като търсеха ключови думи от рода на „оръжие“, „бомба“, „убивам“ и хиляди други. Ако компютрите се натъкнеха на подобна дума, те пристъпваха към следващия етап на програмирания в тях анализ. Ако разговорът съдържаше достатъчно от ключовите думи, тогава с него вече се заемаше човек. Разговорите, които се водеха на арабски, китайски или руски, биваха удостоявани със специално внимание. Най-лесният начин да надхитриш системата беше да говориш като бизнесмен.

Рап внимателно формулира следващото си изречение:

— Мисля, че имаме общ проблем.

— И какъв е той?

— Бях зад океана по бизнес миналата седмица с твоите приятели от Колорадо. Сещаш ли се за кого говоря?

— Май че да.

— Те ме прекараха при една сделка.

— Какво имаш предвид?

— Трябваше да работят с мен, а накрая се оказа, че работят за друг.

— Не съм сигурен, че те разбирам.

В гласа на Рап звъннаха гневни нотки.

— Опитаха се да ме изпратят на почивка.

— О… Разбирам. Те на компанията ли се подчиняваха?

— Давам ти думата си, че не. Трябваше да стигна до върха, за да разбера това.

— Не виждам какво общо имам аз.

— Някой те е наел да направите пътуване до Колорадо. Почти съм убеден, че същият човек се е намесил и в моя бизнес зад океана. — Рап изчака секунда и добави: — Обзалагам се, че този човек е замесен по някакъв начин в случая с Марио.

Последва дълга пауза, след което Вийом попита:

— Как разбра, че съм ходил по работа в Колорадо?

Рап погледна към Коулман.

— Някои хора са те наблюдавали.

— От компанията ли са?

— Не… но са били изпратени от компанията.

— Не ти вярвам.

Рап премести слушалката на другото си ухо.

— Чуй ме, знам, че си в трудно положение. Самият бях в подобно преди няколко дена. Ако не искаш да се срещнем, те разбирам. Но трябва да знам кой те е наел. — Той зачака отговор. Знаеше как се чувства Вийом — не можеше да се довери на никого. След петсекундно напрегнато мълчание Рап добави: — Марио ми спаси живота. Длъжник съм му. Кажи ми кой те е наел и аз ще се погрижа онзи да си плати за стореното с Марио.