Винс Флин - Самотният играч

Коулман се наведе над рамото на Дюмонд.

— Има ли други фотографии?

— Чакай да проверя. — Дюмонд премести мишката на друга икона и щракна. Със свръхбързата връзка му отне секунди да зареди от Интернет втората фотография. На нея се виждаше тялото, проснато на улицата, между две паркирани коли. — Изглежда ми доста едър.

— Да, този беше в Колорадо. — Коулман отново присви очи. — Мисля, че е той. Имат ли му здравния картон?

— Сега ще проверя. — Дюмонд затрака по клавиатурата. След малко попита: — Доклад от аутопсията ще свърши ли работа?

— Идеално. — Коулман се зачете. Името на убития беше Тод Шърман. Беше висок 193 сантиметра и тежеше 130 килограма. — Мисля, че това е нашият човек.

Рап дойде от кухнята.

— Кой, викаш, е нашият човек?

— Този, когото са убили вчера в Колидж Парк… Мисля, че е един от хората, които участваха в удара в Колорадо.

— Я да видя. — Коулман му направи място и Рап се наведе над Дюмонд. — Тод Шърман. Можеш ли да ми покажеш как изглежда?

— Ъхъ.

Картината на екрана се смени и се показа втората фотография — с жертвата на улицата.

— Анфас нямаш ли? — Екранът отново се смени и се показа първата фотография. Рап се вгледа внимателно. — Можеш ли оттук да получиш достъп до Седемте джуджета? — Имаше предвид седемте суперкомпютъра „Грей“ в мазето на Ленгли.

Дюмонд се усмихна.

— Оттук мога да получа достъп до всичко.

— Супер! Вкарай ме там.

Дюмонд се прехвърли на друг компютър, пръстите му заиграха по клавиатурата. Рап се обърна към Коулман:

— Май го познавам.

— Откъде?

— Имаше една операция във Франция. Дадоха ми за поддръжка един човек, който работеше за Управлението. Този работеше за него… Беше огромен. С огромни длани и глава. Невероятно. Викахме на шефа му Жабока.

— Влязох — обади се Дюмонд. — Искаш ли да проверя за Тод Шърман?

— Това ли беше името в доклада за аутопсията?

— Да.

— Съмнявам се, че е истинското му име, но може да опитаме.

Дюмонд отново се захвана за работа. Компютърът извади трийсет и един души с името Тод Шърман.

— Искаш ли да стесня търсенето?

— Да.

Дюмонд въведе приблизителната възраст и физически данни. Списъкът се съкрати до единайсет души. Рап и Коулман взеха столове и Дюмонд започна да преглежда досиетата. Само две от тях имаха прикрепени фотографии, но едната беше на шейсетгодишен човек, а другата — на седемдесетгодишен.

— Опитай с Кайл — каза Рап. — Това беше едно от имената му за свръзка.

— Име или фамилия?

— Не знам. Сложи го като псевдоним и да видим какво ще излезе.

Дюмонд го послуша.

— Това няма да ти хареса — рече след малко. За тяхна изненада издирването откри 1 462 досиета.

— По дяволите. — Рап се облегна назад и преплете пръсти на тила си. — Обзалагам се, че в тази система има над един милиард досиета.

— Сериозно ли говориш?

— О, да.

— Как е възможно? — попита Коулман.

— Много просто. Вкарали са хора от целия свят. Данните датират поне отпреди стотина години. Нека поработим върху критериите и да видим дали не можем да конкретизираме търсенето. — Рап се наведе към Дюмонд.

Микробусът на фирмата за експресно почистване на килими се движеше към Гарфийлд. Подмина катедралата, пресече Масачузетс Авеню и Уискънсин и се понесе надолу по хълма. Четири пресечки по-късно зави надясно по Ню Мексико и спря пред голяма тухлена сграда. Двама мъже слязоха, трети остана зад волана. Всички бяха с кожени ръкавици и светлосини комбинезони с емблемата на компанията, изобразена отляво на гърдите им. Двамата носеха бейзболни шапки, слънчеви очила и пликове. По-ниският стискаше работен бележник.

Мъжете влязоха във фоайето на сградата. По-високият взе слушалката на домофона и се зачете в списъка на живеещите. Когато откри името на жената, натисна съответния звънец. Не очакваше някой да отговори. Другият извади някакво устройство от джоба си, което приличаше на нещо средно между пистолет и чудат тирбушон. Всъщност беше специален шперц. Вкара го в ключалката, като прикри движенията си с бележника. След по-малко от пет секунди вратата се отвори. Другият затвори слушалката и двамата се вмъкнаха вътре. Минаха покрай асансьорите и се качиха по стълбите на четвъртия етаж.

Преди да влязат на етажа, те предпазливо отвориха вратата и надникнаха в коридора. Единственото, което можеше да ги спре на този етап, беше някой любопитен съсед. Нямаха представа кой ги е наел. Всичко стана с едно телефонно обаждане и някои насоки откъде да вземат пакета. Мястото беше една глуха улица до супермаркета на Тайсънс Корнър. Пликът съдържаше кратка биография на обекта и списък на нещата, които техният неизвестен работодател би искал да знае. Имаше и десет хиляди долара в нови стодоларови банкноти. Два пъти повече от нормалния им хонорар. Но като се имаше предвид кой е обектът, те си казаха, че заслужават парите. Познаваха жената. Бяха я виждали по телевизията. Беше красива. С оглед на професията й, те си мислеха, че персона с дълбоки джобове не е харесала някой от нейните репортажи и иска да се застрахова по някакъв начин. Бяха изпълнявали подобни поръчки и преди. Всеки си има своите тайни!