Винс Флин - Самотният играч

Вийом се усмихна насила и каза довиждане на служителката зад бюрото. Целият гореше. Лукас му беше приятел от дълго време. Грижеше се за Марио и Марио се грижеше за него. Марио беше мускулите, а Гюс — мозъкът. Поотделно бяха добри, заедно бяха най-добрите. Вийом реши да бяга. Бяха се споразумели още преди години — ако единият умре, другият получава всичките пари. Пенсионната сметка на Вийом току-що беше надхвърлила двата милиона. Можеше да изчезне и никога да не се върне. Но това означаваше на онзи самодоволен негодник Камерън да му се размине. Вийом прекоси паркинга, за да стигне до колата си. Най-напред трябваше да предупреди Хуарес. След това щеше да реши какво да прави с Камерън. Когато отвори вратата на колата, беше обладан от мъката по загубения си приятел и омраза към човека, когото почти не познаваше.

Във всеки друг град и във всяко друго общество Донатела Ран щеше да бъде възприемана като очарователна красавица, но за стандартите на Милано тя беше минала разцвета си. На трийсет и осем години, бившата манекенка бе изстискана от живота. Беше висока 175 сантиметра и с помощта на добра диета, балансиран двигателен режим и опитен пластичен хирург успяваше да поддържа ослепителното си тяло. Достатъчно изумително беше, че вече прехвърлила трийсетте, тя изглеждаше също толкова добре, ако не и по-добре, отколкото като манекенка, когато непрекъснато сновеше между Милано, Париж и Ню Йорк. Още по-изумително обаче беше, като се има предвид какво бе преживяла.

Беше прохладно утро, когато Донатела тръгна за работа.

Днес ходенето й беше трудно. Причината най-вероятно бяха ботушите на краката й. Те имаха десетсантиметрови токчета и като повечето модни аксесоари, които рекламираше, не бяха много практични. Мина покрай модна къща „Гучи“ на Виа Монте Наполеоне и едва се сдържа да не се изплюе върху витрината. Зави надясно по Виа Сант Андреа и пресече улицата. Отсреща се намираше „Армани“ — нейният дом в продължение на почти петнайсет години. Донатела беше лоялна до крайност. Всъщност лоялността заедно с красивата външност бяха единствените неща у нея, наследени от майка й. Тя беше дете от смесен брак. Майка й беше еврейка от Торино, а баща й — австриец от Дорнбирн. Нищо чудно, че бракът им се бе провалил.

Италия в края на краищата беше задният двор на Ватикана. Религиозната толерантност не бе на почит. Бракът на родителите й издържа три години, след което тя и майка й се върнаха в Торино, където живяха с дядото и бабата на Донатела — ортодоксални евреи. На шестнайсет години Донатела избяга в Милано. Искаше да е манекенка и не искаше никаква религия повече. Беше направила избор и по двата въпроса. Предстоеше й труден и неравен път.

Сега, след всичките тези години, Донатела Ран влезе в сградата, като си даваше сметка, че колегите й не знаят за всички нейни таланти. Както винаги, не взе асансьора, а се качи по стълбите до четвъртия етаж. И — както винаги — беше пристигнала първа. Влезе в своята стая и затвори вратата. Офисът й беше издържан в модерен индустриален стил и представляваше миниатюрна версия на самолетен хангар. Скици на дрехи запълваха всяко свободно място по двете канапета и четирите стола. Сътрудниците й често се оплакваха, че няма къде да седнат. Донатела се питаше кога ли ще разберат, че на нея така й харесва.

Единственото място в офиса, което не беше покрито с работни скици, беше едно голямо стъклено бюро. Тя седна зад него и включи компютъра си. Гладкият и лъскав екран оживя секунда по-късно. Провери си служебната електронна поща, а после и личната. След като прегледа седемнайсет съобщения, провери и третата си електронна пощенска кутия. Чрез тази кутия, беше убедена Донатела, не можеха да я проследят до работното й място. Имаше само трима души в света, които знаеха за нея. Един в Тел Авив, един в Париж и един във Вашингтон. Почти всички съобщения в нея идваха от Тел Авив.

И тази сутрин не беше по-различно. Донатела щракна с мишката върху съобщението и дешифриращата програма се задейства. Когато свърши, тя започна да чете. Предлагаха й работа във Вашингтон. Заплащането беше четвърт милион долара, което означаваше, че не я оценяваха високо. В противен случай щяха да й предложат поне половин милион. Затова трябваше да разчита на господаря си. Беше се проваляла само веднъж. Почти й костваше живота. Прочете краткия профил на обекта, после направи проверка в електронния си органайзър. Ню Йорк имаше модно шоу този уикенд. Не беше от големите, но част от работата й в модния бранш беше да открива таланти.