Винс Флин - Самотният играч

— Искам да влезеш в апартамента на момичето — започна бавно. — Виж дали си води дневник. Ако да, копирай го. Ако има някакви компютърни дискове или дискети — също. Разбери какви книги чете, за какви списания е абонирана, дали взима някакви лекарства. — Замълча за малко. — Виж дали можеш да се сдобиеш със здравния й картон. Искам да знам за нея колкото е възможно повече и искам информацията до утре вечерта.

— Може да е малко трудно.

Кларк не искаше да чува подобен отговор. Не и когато Рап беше толкова близо.

— Питър, плащам ти добре. Не приемам никакви извинения. Искам информацията до утре вечер. — И тъй като гледаше да не отчуждава от себе си нито приятелите, нито враговете си, добави с топла усмивка: — Когато всичко свърши, ще се постарая да те възнаградя много добре, Питър. Така, че може да решиш направо да се пенсионираш. — Кларк вдигна чашата като за тост.

Камерън кимна.

— Ще се постарая.

Все още с усмивка на лицето, Кларк реши да наеме човек, който да премахне Камерън. Не се знаеше кога точно ще се наложи да се отърве от него.

Клубът се намираше на 695-а улица в Дъндалк. Центърът на Балтимор беше на шест километра в западна посока. Това беше фитнесклуб и се казваше „Балис Тотъл“ — един от стотиците из цялата страна. Затова и Гюс Вийом се беше записал в него. Гъвкавост и анонимност. В „Балис“ той беше само един от милионите, опитващи се да водят никога несвършващата битка с пълнеенето и обездвижването. Вече двайсет и шест минути се упражняваше и обилно се потеше. Беше капнал. На стената пред него бяха монтирани осем телевизора. Те предаваха Ем Ти Ви, Ви Ейч Уан, И Ес Пи Ен, Си Ен Ен, Ей Би Си, Си Би Ес, Ен Би Си и „Фокс“. Вниманието на Вийом обаче беше съсредоточено върху един брой на списание Conde Nast Traveler, отворен на стенда до него. Истинската работа на Вийом — или фалшивата, в зависимост от какъв ъгъл се погледне — беше да пътува и да пише статии. Отпечатваха материалите му под името Марк Гизе, а неговата специализация беше в районите на Южна Франция и Френска Полинезия. Професията му позволяваше много пътувания в чужбина и солидни трийсет до петдесет хиляди долара годишно законни приходи. Другите предимства бяха очевидни: можеше да отседне в някой от най-престижните хотели безплатно и да остане дотогава, докато пише суперлативи за домакините си.

Клубът беше доста спокоен. Вийом избягваше да идва в часовете между единайсет сутринта и девет вечерта. Тази вечер имаше един човек, упражняващ се на пътечката за бягане, и две жени, които си говореха на степъра. Вийом беше избрал Балтимор за живеене, защото се намираше достатъчно близо до Вашингтон, та да е в готовност, и достатъчно далече, за да не се натъква на неприятни хора, когато се мотае наоколо. Много си мислеше за Питър Камерън, откакто се върна от Колорадо. Имаше нещо странно в този човек. Общо взето, не можеше да му се има доверие.

Вийом и хората му обикновено не ги наемаха да убият някого. По-често се занимаваха със събиране на разузнавателна информация: проникване в офиси посред нощ, копиране на компютърни харддискове, подслушване на телефони и поставяне на „бръмбари“. Най-честите им клиенти бяха адвокати и бизнесмени. Знаеше кои са те, но малцина от тях знаеха кой е той. Правилата бяха прости. Вийом имаше мрежа от чуждестранни банкови сметки, които използваше за хонорарите си. Обикновено му изпращаха име на обекта и типа на търсената информация. Той посочваше на клиента цена. Ако клиентът се съгласеше, превеждаше половината от хонорара на една от сметките. Когато Вийом предадеше желаните сведения, превеждаха останала половина. Всичко минаваше много просто.

Докато не се появи Питър Камерън. Той настоя за лична среща. За да разсее страховете на Вийом, предложи да плати двойно по-високо възнаграждение. Едва на 52, Вийом мислеше вече да се оттегли. Имаше обаче едно препятствие. Искаше да е напълно подсигурен и да няма никакви финансови проблеми. Начинът на живот, който той си представяше, изискваше поне два милиона долара. Когато Камерън му спомена за двоен хонорар, изкушението беше твърде силно, за да му устои.

Сега се питаше дали няма да е добре да си вземе това, което има, и да изчезне, поне за известно време. Трябва да предупреди другите. Да им каже за момента да стоят тихо. Или да предприемат дълго пътуване. Вече беше предупредил Лукас и Хуарес да внимават. При положение че Камерън се замисляше за Дюзър, нещата можеше да загрубеят.

Трийсетте минути минаха. Вийом спря да върти педалите и затвори списанието. Беше взел решение. Лукас и Хуарес се нуждаеха от ваканция. Имаше и още двама в екипа му, но — за тяхно щастие — Камерън дори не знаеше за съществуването им. Вийом слезе от уреда и погледна към редицата от телевизори над него. Започваха местните новини. Изглежда, цели три канала стартираха емисиите си с една и съща вест. Вийом замръзна, когато прочете „Колидж Парк“ на екрана. Звукът беше намален докрай, но на екрана долу вървяха надписи. Репортерка, застанала пред жълта полицейска лента, ограждаща местопрестъплението, сочеше зад гърба си към две паркирани коли. Вийом се зачете. Сто изстреляни куршума… един убит със сигурност, може би двама. Полицията издирва сребрист микробус. На екрана се появи шофьорска книжка, издадена в Мериленд. Каналът обяви, че името на жертвата е Тод Шърман. Но Гюс Вийом знаеше по-добре. Обърна се и тръгна към изхода. Фотографията върху шофьорската книжка беше на Марио Лукас.