Винс Флин - Самотният играч

Рап нареди на Кенеди и Стансфийлд да сложат ръце в скута си, за да може добре да ги вижда. Те се подчиниха. И двамата бяха напълно наясно със способностите му. Рап се премести зад Стансфийлд и зае позиция така, че гърбът му да е към стената, а не към някой от прозорците. Подпря дръжката на пистолета върху облегалката на кожения стол и насочи дългия черен заглушител към Коулман. Черните му очи не се отделяха от Кенеди. Търсеха и най-малкия признак за вина. Нямаше такъв. Точно от това се боеше. Тя изобщо не трепваше.

Кенеди позволи на изненадата да я обземе само за миг. Сега беше очевидно, че е пропуснала нещо. През последните няколко дена беше толкова разтревожена за Рап! Не й мина през ума, че Рап може да предположи, че тя и Стансфийлд са му устроили капан. Каза си да остане спокойна, а на глас изрече:

— Мич, знам какво си мислиш, но не си прав. Никога не бих постъпила така с теб.

— А, така ли? И откъде знаеш какво си мисля?

— Защо иначе ще нахълтваш така?

Рап пренебрегна въпроса:

— Защо изпратихте онези двамата да ме убият?

— Това ли са се опитали да направят? — Кенеди хвърли поглед към Стансфийлд. Поне за едно нещо бяха прави. — Мич, не съм им давала такава заповед. Боя се, че сме били предадени. От кого — още не знаем.

Рап искаше да й повярва, но му трябваше доказателство.

— Доколкото знам, Айрини, има само трима души, които могат да ми заложат такъв капан. Директорът Стансфийлд, ти и президентът. Кой от вас беше?

— Мич, никога не бих ти сторила подобно нещо… нито Томас или президентът.

— Защо се държа толкова странно, когато ти казах по радиостанцията, че това е последната ми задача? Дали не беше защото не искаш да се мотая жив с всичките ти мръсни малки тайни? Не искаше ли да сложиш край на проблема чисто и елегантно?

Кенеди поклати тъжно глава. Обвиненията му я наскърбиха.

— Познаваш ме много добре. Никога не бих ти причинила вреда. Държах се странно заради Томас. Той умира от рак. Ти не знаеше, нали?

— Не. — Рап извърна поглед към Стансфийлд. Наистина изглеждаше слаб и болнав.

— Всичките лешояди вече кръжат отгоре и се готвят за пир. От всички страни идва натиск. — Кенеди млъкна за малко и добави: — Погледни ме в очите, Мич, и ми кажи наистина ли мислиш, че може да съм сторила подобно нещо?

Рап беше разбрал едно през последните десет години — че хората са способни на почти всичко. Въпреки това обаче досега винаги можеше да разчита на Кенеди. Тя беше човекът, който трябваше да пази тила му.

— Ако не си ти, тогава кой?

— Това се опитвахме да разберем.

— Само ме сложи в една стая с екипа, който изпрати в Германия, и аз ще се погрижа.

— Няма да може.

— О, чакай да позная. Те са изчезнали.

— По-лошо.

— Мъртви са.

— Да.

— Колко удобно!

— Повярвай ми, аз най-много исках да говоря с тях.

Рап измърмори:

— Всъщност аз бях преди теб. — Той насочи пистолета към Кенеди. — Тя не се опита да убие теб, а мен.

— Какво точно се случи в Германия?

— Имам няколко въпроса, преди да преминем към тази част. Откъде знаеш, че са мъртви?

Кенеди погледна към Коулман. Бившият командир на морските тюлени се обади:

— Видях със собствените си очи.

— Видя или дръпна спусъка?

Коулман поклати глава.

— Не ги убих аз.

— Скот, не се обиждай, но какво изобщо правиш в цялата тази работа ти, по дяволите?

Стансфийлд се изкашля и вдигна ръка.

— Аз го изпратих, Мичъл. Получихме съобщение от Дженсън — ти ги познаваш като Хофман — след мисията. Те твърдяха, че графът е ликвидиран, но ти си загинал в операцията. Когато проследихме развитието на ситуацията, стана очевидно, че Дженсън грешат. Имаше сведения, че някой с твоето описание е видян да напуска имението на графа пет-десет минути след Дженсън. После избухна пожарът. Двамата Дженсън не казаха нищо за него. Заподозряхме нещо и аз накарах Скот да отиде в Колорадо и да докара тук Дженсън за подробен доклад и разпит.

— Мич, какво стана в Германия? — намеси се Кенеди.

— След минутка. — Рап се обърна към Коулман: — Разкажи ми за Колорадо.

— Отидох там с моите хора да ги взема.

— Кога?

— В събота вечерта. Дженсънови имат къща западно от Денвър в един малък град, наречен Евъргрийн. Установихме наблюдение и тъкмо се готвехме да тръгнем към къщата в неделя сутринта, когато се появи друга група и ги застреля.

Рап го изгледа изпитателно, опитвайки се да разкрие лъжата.

— Коя беше другата група?

— Не знам. — Коулман поклати глава. — Бяха четирима. Трима мъже и една жена. Действаха много професионално. Бързи и точни.