Винс Флин - Самотният играч

— Да, но…

Той я прекъсна:

— Никакви „но“, скъпа. Трябва да ми вярваш.

— Добре, но моля те, бъди внимателен и побързай.

— Така ще направя, но имам още един въпрос към теб. Нашият приятел говорил ли е със Скот К.? И виждала ли си го ти?

Анна трябваше да помисли за момент.

— Мисля, че не е говорил със Скот и аз не съм го виждала. Какво общо има това с теб?

— Нищо. Трябва да затварям. Остани там, където си сега, докато не ти кажа друго, нали?

Райли се поколеба.

— Добре.

— Обичам те, Анна.

— Аз също.

Връзката прекъсна.

Рап изключи телефона, успокоен, че Анна е добре. Сега беше време да получи някои отговори. Хванал Шърли за каишката, той се върна при малката барака. Трябваше да направи няколко предположения. Знаеше, че Стансфийлд не обича да бие на очи. Затова нямаше никакви огради или порта при автомобилната алея. Никакви пазачи да патрулират с кучета. Рап можеше да рецитира дълъг списък на колеги на Стансфийлд в Европа и Близкия изток, шефове на разузнаването от държавни и терористични организации, които имаха пет пъти по-усилена охрана от неговата. В Америка беше друго.

Единствената охрана на директора беше собствената му къща. На пръв поглед тя изглеждаше като всички останали на тихата улица, но Рап не мислеше така. Само с разбиване на вратата с крак нямаше да се мине. Трябваше да ги накара да отворят сами вратата и тогава вътре щеше да влезе Шърли. Някъде в къщата се намираше човек от Службата за сигурност на Управлението. Той сигурно беше отегчен, четеше роман или, ако Стансфийлд му разрешаваше, дори може би гледаше телевизия. Охранителят се намираше близо до конзола с монитори, свързани с мрежата от охранителни камери, лазерни сензори и може би някои още по-високотехнологични устройства.

Рап имаше идея, която можеше да проработи. Ако не проработеше, беше сигурен, че ще успее да се оттегли, без Стансфийлд или Кенеди да разберат, че е бил тук. Провери прозорците отново и се опита да отгатне колко души има в къщата и къде се намират. Бяха поне петима: Стансфийлд, Кенеди, Коулман, прислужничката и един бодигард. Имаше вероятност бодигардовете да са двама, но Рап се съмняваше. Конгресът обичаше да брои всеки цент в бюджета на ЦРУ. Щяха да обърнат специално внимание на това, колко пари харчи директорът за своята охрана.

Рап взе плика с кучешки деликатеси от джоба си и го постави пред Шърли, която се развълнува при вида и миризмата на синтетичния бекон. Като я държеше на каишката, той взе едно от парчетата, пъхна го под носа й и го хвърли в задния двор на Стансфийлд. Парчето падна по средата между мястото, където се криеха, и вратата към кухнята. Шърли се опита да го вземе, но Рап я държеше здраво. Тя изскимтя малко, докато той не извади друго парче. Хвърли го малко по-далеч. Кучето отново се опита да се изскубне. Рап продължи така, докато не хвърли общо пет парчета, от които последното — на около метър от вратата.

Шърли въртеше очи ту към деликатесите, ту към Рап. Всеки път се дърпаше малко по-силно от предишния. Рап свали каишката й и тя се стрелна в двора. Както и очакваше, рязко спря при първото парче и го лапна. В същото време няколко силни прожектора осветиха двора.

Рап извади своята „Берета“ от раменния кобур и завинти заглушителя. Не си направи труда да провери цевта, защото знаеше, че вътре има патрон. В пълнителя имаше още петнайсет. Заедно със заглушителя пистолетът беше твърде дълъг, за да стои в кобура. Затова го затъкна отзад в панталона си и спусна отгоре якето.

Шърли се приближаваше до вратата. Рап търпеливо чакаше зад бараката. Миг по-късно на задната врата се появи мъж. Ако беше достатъчно опитен, щеше да остане зад заключената врата. Рап разчиташе на обстоятелството, че както повечето бодигардове по света, и този ще е страшно отегчен и ще е с понижено внимание. Притъпяването на сетивата и ентусиазма в тази професия бяха неизбежни. Затова и организации като Тайните служби набиваха като с чук стандартните процедури в главите на агентите си, но това не винаги постигаше ефект.

Когато вратата започна да се отваря, Рап изчака още секунда. Мъжът провря глава навън и огледа задния двор. Разбира се, повече го интересуваше не Шърли, а кой може да е собственикът й. Рап се изкушаваше да тръгне напред, но си каза, че ще изчака още секунда. Накрая, когато мъжът пристъпи в двора, Рап излезе небрежно иззад бараката. Той не тръгна направо към къщата, а успоредно на нея и завика: „Тук, Нимиц! Тук, Нимиц!“ Нарочно използва името на кучето, което беше имал като малък, защото искаше Шърли да не реагира. Продължи все така небрежно да върви покрай задната страна на двора на Стансфийлд с каишката на кучето в ръка.