Винс Флин - Самотният играч

Точно до главния вход на Западното крило почти по същото време ставаше нещо друго. Репортери от всички големи телевизионни мрежи бяха застанали пред камерите, наплескани с грим и със спрей за коса. Чакаха да кажат на хората в планините и на Западното крайбрежие същото, което вече бяха казали на хората от източните и централните времеви пояси на Щатите преди един час.

Анна Райли стоеше на обичайното си място или, както нейният остроумен оператор Пийт го наричаше, „мястото на Ен Би Си“. Благодарение на Пийт всичко изглеждаше по-интересно. Рядко сериозен, Пийт обичаше да се закача с хората. Обикновено Райли играеше същата игра, но днес не й беше до това. Последните няколко нощи не беше спала добре. Беше се поболяла от притеснение за Мич. Нещо му се е случило, беше убедена тя. Ако беше в безопасност, щеше да вдигне телефона и да й се обади. Прекарваше всяка свободна минута от деня си в гледане на новини по телевизията, като особено внимание отделяше на Близкия изток. Именно там беше обучен Мич да действа. И тъй като израелският министър-председател се намираше във Вашингтон за среща с президента Хейс, тя имаше оправдание за интереса си към този район на света.

По обяд не можа да се сдържи и заплака. Оттогава постоянно се ругаеше. Не можеше да повярва, че се е разплакала пред други двама репортери и продуцент от Си Би Ес. Пийт започна да я дразни за Мич. Започна както обикновено с „Къде е Дон Жуан? Не съм го виждал скоро.“ Това доведе до повече въпроси от страна на другите, което даде на Пийт повод и публика, за да продължи. Райли опита да отвърне с шега, но не можа. При представата за Мич, проснат мъртъв на улицата в някой далечен, непознат град, от очите й бликнаха сълзи. Притеснена, тя стана и демонстративно излезе от ресторанта. Пийт по-късно дойде в малкия офис на Райли в мазето на Западното крило, за да й се извини. Райли направи всичко възможно, за да изглежда така, сякаш нищо особено не е станало, но отново не се получи. Пийт видя, че нещо сериозно я тревожи, и реши да не задълбава.

Камерата на Пийт беше монтирана на тринога, а той стоеше зад нея с ръце в джобовете. Под слушалките имаше бейзболна шапка на „Атланта Брейвс“. Дъвчеше дъвка и изглеждаше отегчен. Още му беше неудобно, че е накарал Райли да се разплаче. Контролната зала в Ню Йорк обяви времето за уводните думи на Брокоу и Пийт вдигна лявата си ръка с два изправени пръста.

— Две минути до Мраморната уста.

Райли се усмихна под ярките прожектори и кимна. „Мраморната уста“ беше прякорът, с който Пийт беше кръстил главния водещ на телевизията. Тя знаеше, че на Пийт му е неловко, и искаше да му каже още веднъж да не се разстройва, когато усети вибрациите на мобилния си телефон. Провери кой се обажда, но телефонът не можа да бъде идентифициран. Палецът й стоеше на бутона за приемане на разговора. Обикновено, при толкова малко оставащо време до снимките, тя би го прехвърлила на гласовата си поща, но този път реши да вдигне с надеждата, че се обажда най-важният човек в живота й.

Натисна бутона и приближи телефона до ухото.

— Анна Райли на телефона.

Сърцето на Рап се разтопи, когато чу гласа й.

— Скъпа, аз съм. Добре ли си?

Райли остана безмълвна няколко секунди, след което успя да изрече:

— Мичъл.

— Скъпа, аз съм, но не мога да говоря дълго. Добре ли си?

Тя се обърна с гръб към камерата.

— Не, не съм добре. Много се тревожих за теб през последните четири дена.

— Извинявай, но нямаше как. Значи си добре… нали? Искам да кажа, освен че се притесняваш.

— Мисля, че аз трябва да те питам дали си добре.

— Аз съм много добре. — Рап говореше бързо. — При нашите приятели ли си сега?

— Да. Ти къде си?

— Не мога да ти отговоря. Забеляза ли някой да те следи?

— Не. Кога ще мога да те видя?

— Не съм сигурен. Може би след няколко дена или седмица.

На Райли отговорът не й хареса.

— Мичъл, не ме интересува къде блуждаеш по поръчка на знаеш кой, искам незабавно да се прибереш у дома.

— Не мога. Не и до няколко дни.

— Каза, че ще зарежеш всичко, а точно сега моментът ми изглежда много подходящ!

— Ще се откажа, но трябва първо да оправя някои неуредени неща.

— Мич, скъпи, моля те. Не мога да издържам повече. Само се върни вкъщи.

— Скъпа, аз съм в безопасност… Тук, в града, съм и когато приключа това, с което се занимавам в момента, ще зарежа всичко и ще прекараме остатъка от живота си заедно. Но трябва да ми имаш доверие. Трябва да се погрижа за някои неща, преди да сложа край на всичко. — Рап замълча. — Обичам те, Анна. Ще ми се довериш ли?