Винс Флин - Самотният играч

Рап обаче имаше голямо предимство. Беше вътрешен човек. Знаеше как функционира Управлението. Знаеше, че въпреки всичките технологични чудеса възможностите на ЦРУ са ограничени. Ако си достатъчно далновиден и параноичен, е лесно да изчезнеш. Преди три години Рап си беше направил книжка с името на Чарли Смит и беше платил осем хиляди долара за джетата. Беше държал колата в складов гараж близо до Роквил заедно с някои други неща, които можеха да му потрябват. Бе играл ролята на ловец достатъчно дълго, за да си дава сметка, че някой ден може да се превърне в дивеч. И когато това се случеше, за предпочитане беше да не губи време в купуване на оръжия и крадене на коли.

Докато минаваха под Междущатско шосе 495, Шърли се прозя. Рап се обърна назад, за да види как е тя. Тя също погледна към него с големите си кафяви очи и облиза муцуната си. Рап я беше взел от Джорджия Авеню 7319, северозапад. За мелез беше доста наблюдателна. Служителите от Вашингтонското хуманно дружество му бяха помогнали много. Той им поиска куче със среден размер, което не е чиста порода и ако е възможно, да не лае много. Заведоха го при клетките и му показаха Шърли. Тя беше кръстоска между коли, лабрадор и още нещо. Бяха я намерили преди три седмици и до този момент никой не се беше обадил да си я прибере, което беше изненада за жената, която развеждаше Рап. Оказа се, че Шърли е обучена много добре. Когато Рап помоли жената да му помогне при избора на име, тя го посъветва да изредят списък с имена и да изберат това, на което кучето реагира. „Може да е Кърли, Бърли, Хърли или нещо подобно на Шърли. Аз избрах Шърли, така ми звучи най-добре.“ Рап не тръгна да спори. Шърли му харесваше. След като я взе, се отби в зоомагазин, откъдето й купи каишка, храна за кучета и някои деликатеси, с които да й се подмаже.

На Линганор Драйв той свърна вдясно от жп линията, а после веднага зави към Линганор Корт. Стигна до края на улицата, обърна и паркира колата. Грабна Шърли от задната седалка и тръгна с нея по пешеходната алея. Тя минаваше между две къщи и водеше направо в природния резерват Скотс Рън. Резерватът се простираше върху 1 536 декара гориста площ с изглед към река Потомак при Маклийн, Вирджиния. Повечето от туристическите бараки бяха заети през деня и особено през уикендите, но във вторник вечерта щяха да са празни. Рап и Шърли се скриха в мрака.

Айрини Кенеди пристигна в 7.20 часа. Беше си тръгнала от Ленгли в шест, след което се отби вкъщи само за да приготви на Томи макарони с кашкавал за вечеря, а за себе си — салата. След като прекара точно четирийсет и три минути със сина си, тя го повери на Хедър, тийнейджърката, която живееше до тях. Нямаше нужда да припомня на Хедър правилата и телефоните, на които да звъни, ако се случи нещо неприятно. Поне десетина пъти й ги беше казвала. Кенеди включи охранителната система и седна отзад в служебния седан. По пътя до дома на Стансфийлд се измъчваше от вина и съмнение. Все повече се убеждаваше, че е лоша майка. Когато не беше на работа в Ленгли, работеше у дома. Томи прекарваше ужасно много време залепен за телевизора.

Животът на самотен родител е труден, а с работа като нейната — почти невъзможен. Не обвиняваше за това бившия си съпруг. Добре бяха постъпили, като се разделиха още докато Томи беше малък. Мъжът сега се намираше далеч на запад и далеч от техния живот. Поне нямаше да може да разочарова сина й, както беше разочаровал нея.

Кенеди се чувстваше разкъсвана между грижите за сина си и задълженията към работата си. Работа, която спасяваше човешки живот. Но едно от двете трябваше да отстъпи. Не можеше да продължава по този начин. Така щяха да пострадат и работата й, и отношенията със сина й.

Когато завиха по автомобилната алея, водеща към къщата на Стансфийлд, Кенеди прогони тези мисли от съзнанието си. Трябваше да се съсредоточи. Последното нещо, което беше необходимо сега на нейния учител и наставник, беше да се тревожи за нея.

Колата спря пред гаража и Кенеди слезе. Пред вратата стоеше един от бодигардовете на Стансфийлд.

Кенеди мина по коридора и влезе в кабинета, където Томас Стансфийлд беше седнал в креслото си, с изпънати на дивана крака и вълнено одеяло на скута. Тя се доближи и го целуна по челото. Като се имаше предвид състоянието му, изглеждаше добре.

— Как се чувстваш днес? — попита тихо.

— Много добре, благодаря. Искаш ли нещо за пиене?

Кенеди разбираше, че никак не е добре. Нямаше как да е добре. Лекарите й казаха, че ракът е много болезнен. Но това беше Томас Стансфийлд. Той не можеше да изпитва съжаление съм себе си и не искаше и никой друг да го съжалява. Кенеди отклони предложението за пиене и седна на дивана срещу своя учител.