Винс Флин - Самотният играч

Другите двама също бяха заместник-директори. Чарлз Уъркман ръководеше отдел „Разузнаване“. Неговите подчинени бяха книжните червеи, гениите с висок коефициент на интелигентност, които обработваха всеки ден огромните потоци от информация. Рейчъл Ман беше началник на „Наука и технологии“, а Стивън Бауман — на „Администрация“.

От тримата Салмън най не харесваше Уъркман. На второ място беше Бауман. Да се каже, че Бауман мрази Ман, щеше да бъде нечестно. При по-различни обстоятелства сигурно би я харесал. Беше много умна и в повечето случаи се стараеше да избягва политическите удари в гърба, благодарение на които вирееха Уъркман и Бауман. Но в крайна сметка всеки се нуждаеше от допълнителни средства и искаше да ги вземе от „Операции“. Салмън прекрасно разбираше, че ако терористите не се бяха активизирали напоследък, бюджетът на неговия отдел щеше да бъде в окаяно състояние.

Салмън скръсти ръце върху издутия си корем и се запита колко ли още ще може да издържи. Дните му бяха преброени. Работеше в Управлението от 1964 г. Първо в Камбоджа, а после в Лаос. Там вършеше за правителството неща, които все още бяха строго засекретени. След Виетнам се премести в Европа, където работи в няколко посолства, преди да стане ръководител на резидентурата в Берлин. Когато Стансфийлд бе назначен на поста директор, той се сети за Салмън и го включи във вътрешния си кръг от хора. Сега, когато Стансфийлд беше на смъртно легло, нещата не изглеждаха розови. Единствената причина, поради която Салмън продължаваше да се примирява с всичките глупости, беше чувството му за дълг пред хората на невидимия фронт. Той трябваше да ги пази. Трябваше да държи тези бюрократи по-далеч от тях. Имаше и друга причина. Стансфийлд го беше помолил да наглежда нещата, но най-вече искаше старият му приятел да пази тила на Айрини Кенеди.

Вратата на кабинета на директора се отвори и в залата влезе Джонатан Браун. Заместник-директорът на централното разузнаване, или ЗДЦР, както беше известен още, беше вторият по значение човек в Управлението. На теория четиримата заместник-директори докладваха на него, а той докладваше на директора, но Салмън никога не беше спазвал установения административен ред. Отиваше направо при директора, когато имаше проблем. Браун и без това се дразнеше от подобни действия. Салмън знаеше, че в мига, в който си отиде Стансфийлд, той щеше да изхвърчи оттук. Дотогава щеше да държи вниманието на бюрократите съсредоточено върху него, а не върху Кенеди.

Браун седна на челното място на масата и погледна към присъстващите с обичайния си стряскащ блясък в очите. Поради изключителната важност на задачите, по които Кенеди работеше, тя рядко докладваше лично на ЗДЦР. Кенеди нямаше проблеми с Браун. Човекът имаше достатъчно талант за тази работа. При малко по-различни обстоятелства дори би могъл да бъде добър директор на Централното разузнаване. Но в крайна сметка той беше външен за системата, бивш федерален прокурор и съдия. Дължеше поста си в ЦРУ на шепа политици от Капитолия, които лобираха за него. Той беше лоялен към тях, а не към Управлението.

Кенеди беше викана на тези срещи, макар не винаги да го искаше. В рамките на четирите отдела имаше трийсет и няколко служби или групи. От тях Центърът за борба с тероризма беше удостояван с най-голямо внимание. Кенеди доста добре разбираше защо е била повикана толкова спешно, за да присъства на тази среща, и затова никак не гореше от ентусиазъм. В ЦРУ трябваше да има разделение на задачите, а не подобна откритост. Ако Браун искаше да говори за Германия, не трябваше да вика началниците на „Наука и технологии“ и „Администрация“ на срещата.

Браун се изкашля и започна с внимателно подбирани думи:

— Току-що ми се обади председателят Ръдин. — Изглеждаше силно притеснен. — Той иска да му предоставим всичко за случилото се в Германия миналия уикенд.

Убийството на граф Хайнрих Хагенмилер се беше раздуло до невероятни размери само за няколко дена. Дори и в иначе мълчаливите среди в Ленгли случаят беше обсъждан почти от всеки. Тримата главни заподозрени бяха Съединените щати, Израел и Ирак. Но от известно време към списъка бяха прибавени британците, французите и дори германците. Британците бяха добавени просто защото са британци и вършат подобни неща по-отдавна и по-добре, отколкото който и да е друг. Французите — защото стана известно, че Хагенмилер ги е отрязал от сделката. И германците, гласеше мълвата, защото Хагенмилер бил за тях неприятен проблем. Кенеди нямаше нищо против тези спекулации. Колкото повече бяха, толкова по-добре. В края на краищата такъв беше замисълът на операцията — да се изпрати послание към всички, които имат вземане-даване със Саддам.