Винс Флин - Самотният играч

— Хайде да вървим да спипаме момичето.

— Не. — Камерън беше ужасен.

— Не се притеснявай за ченгетата. Те ще са достатъчно заети на първото местопрестъпление.

— Не. За днес стига толкова. — Той потърка слепоочията си и промърмори: — Ще покажат всичко по новините.

— Голяма работа. Не репортерите залавят престъпници, а ченгетата. Няма за какво да се тревожим. Всичките улики, които могат да ни свържат с убийството, току-що напуснаха склада от другата врата.

Камерън се изкуши да попита накъде са се отправили, но после размисли.

— Не. За днес свършихме.

— Какво ти става, по дяволите? — Дюзър пристъпи напред. — Трябва да продължим, докато изненадата е на наша страна.

— Не, няма. За последен път ти казвам… Свършихме за днес.

Дюзър изглеждаше така, сякаш искаше да удуши някого.

— Глупости! Тръгваме сега. Казвам ти, човече, ще трябва да се оправим с тях рано или късно, и по-добре да го направим още сега.

Камерън поклати глава. Не му се искаше отново да се излагат на показ. Дюзър усети, че има проблем, и каза:

— Виж, ти стой тук, а ние ще се погрижим. Искам Вийом да остане сам и да хукне да бяга.

Камерън помисли секунда.

— Не. Промяна в плановете. Аз също искам Вийом и момичето ще ни заведе при него веднага щом разбере за смъртта на Лукас. Ще държим Хуарес под наблюдение и после ще ликвидираме и двамата.

На Дюзър това му хареса.

— Добър план. Извинявай, че повиших тон. Просто съм малко превъзбуден в момента.

„Сигурно е от наркотика, който взе“, си каза Камерън, а на глас произнесе:

— Няма нищо. Погрижи се да не изгубите Хуарес. Тя е единствената ни следа към Жабока.

Минута по-късно Дюзър и Макбрайд се качиха в един „Форд Таурус“ и потеглиха. Може би трябваше да убие и тях. Не, каза си. Дюзър беше грубоват и див, но можеше да бъде контролиран.

Рап преспа през нощта върху канапето на Маркъс Дюмонд, здраво стиснал в ръка 9-милиметровия пистолет „Берета“. Реши, че трябва да посвети Маркъс в операцията. Трябваше му помощ. Оставаше един много важен въпрос. Айрини Кенеди ли е пратила Хофманови да го убият? Интуицията му подсказваше, че не е така. Познаваше Айрини от повече от десет години и тя беше жената, на която можеше да се довери най-много. Но в тази параноична професия можеш ли да бъдеш абсолютно сигурен за някого…

На Рап му се искаше да вярва, че Кенеди няма нищо общо с бъркотията. Трудно би го преглътнал, ако е замесена. Тя беше не само най-логичното обяснение за случилото се, но едва ли не и единственото. Тя беше връзката между Хофманови и него.

Двамата седяха на масата в кухнята на Дюмонд. Апартаментът беше с прилични размери и една спалня. В кухнята имаше малък кът за ядене, а трапезарията беше превърната в офис. Една висока два и половина метра масивна дъбова врата, поставена като плот върху две парчета талашит, служеше за бюро. Отгоре бяха сложени три компютърни монитора, мишки, клавиатури, скенери и няколко неща, които Рап не беше виждал преди. Стените бяха украсени със сложени в рамка плакати на няколко герои от комиксите за „X мен“. Рап беше само с четири години по-голям от Дюмонд, но сякаш бяха живели в различни епохи. Дюмонд живееше със съвремието, яхнал вълните на киберпространството.

Маркъс ядеше, докато Мич го инструктираше.

— Гледай да не задействаш никакви аларми, докато се ровиш.

Дюмонд го погледна, а по брадичката му потече мляко.

— Успокой се, Мич, с това си изкарвам хляба. — Работата на Дюмонд беше една осъществена мечта. Макар че първоначално го санкционира, сега американското правителство му плащаше, за да се занимава с хакерство.

— Да, но тук е по-различно. Този път ще трябва да проникнеш във файлове на Ленгли и Пентагона.

Дюмонд се усмихна с пълна уста. След като преглътна, отвърна:

— Няма нищо по-различно.

Рап го изгледа. Отдалеч си личеше, че Дюмонд е тарикат.

— Говоря ти сериозно, Маркъс.

— И аз. Обикновено влизам в мрежата на Пентагона поне веднъж на ден.

— А на Ленгли?

— Непрекъснато съм в нея.

— А местата, в които нямаш работа?

— Надниквам от време на време.

— Колко често?

— Всеки ден. — Дюмонд пъхна поредната лъжица в устата си.

— Айрини знае ли?

— Не… не винаги.

Рап поклати глава като притеснен баща.

— Маркъс, за твое добро ти казвам, по-добре внимавай. Отвориш ли личните файлове на някой, на който не трябва, просто изчезваш внезапно. — Рап щракна с пръсти.

— Как ще ме хванат, като дори не знаят, че съм бил там? А?