Винс Флин - Самотният играч

Браун се обърна към Кенеди.

— И той би искал да те изслуша преди комисията утре сутринта, Айрини.

Салмън изпусна стон, а Кенеди отвърна:

— Добре. Ще иска ли нещо по-специално?

— Не каза. Просто ме помоли да ти напомня, че ще даваш показания под клетва. — Браун изрече последните думи с цялата достопочтеност на бивш федерален съдия.

Салмън се изсмя подигравателно.

— Каква шега!

На Браун реакцията не му хареса.

— Някакъв проблем ли има, Макс?

— Да. Ръдин е проблемът.

— Моля? — Браун, изглежда, днес беше по-сериозен от друг път.

— Председателят Ръдин е комплексиран дребен човечец, който още от раждането си е обсебен от мисълта за Управлението.

Заместник-директорът Браун не сметна коментара за смешен и останалите трябваше да потиснат смеха си, породен от цветистия и точен анализ на Салмън. Кенеди, както винаги, запази неутрално изражение на лицето.

— Ще те помоля да проявиш малко повече уважение към конгресмена от Кънектикът.

Това накара Салмън да се изсмее още по-силно.

— Конгресменът и аз се мразим от години. Ако започна да го уважавам сега, той много ще се обърка и разстрои.

Браун реши да мине в настъпление. Погледна към Чарлз Уъркман, заместник-директора на „Разузнаване“, и започна:

— Искам доклад на бюрото си до пет часа. Всичко, което имате за случилото се в Германия. — Уъркман прилежно отвърна, че лично ще се погрижи за това. Браун се обърна отново към Салмън: — Вярно ли е, че сме държали Хагенмилер под наблюдение?

Салмън вдигна рамене.

— Тази информация се дава при необходимост да се знае.

Лицето на Браун се изчерви при тази проява на арогантно неуважение.

— Аз имам необходимост да я знам и очаквам доклада ти до пет часа на бюрото ми.

Салмън не се успокои:

— Няма да ти дам никакъв доклад, докато директорът Стансфийлд не ми нареди.

— Чуй ме, Макс. Не съм ти направил нищо лошо, за да се държиш така с мен. Аз съм заместник-директор и в момента имам пълните права на изпълняващ длъжността директор. Щом ти казвам, че искам доклад на бюрото си до пет, значи го искам до пет.

Салмън отстъпи само педя назад:

— Джонатан, не искам изобщо да те обидя, но се занимавам с тази работа много по-дълго от теб. В основата на тази служба е философията да се знае само при необходимост. Когато директорът Стансфийлд ми нареди, че трябва да го знаеш, ще ти го кажа.

— Макс, директорът Стансфийлд няма да е вечно наблизо, за да те защитава. А когато си отиде, ще видиш къде зимуват раците.

Салмън стана.

— Да, но дотогава, Ваша чест… можете да ми целунете големия бял задник. — Заместник-директорът по операциите се обърна и излезе с широка усмивка на лицето си.

Настъпи неловко мълчание. Сетне Кенеди се обърна към Браун:

— Сър, искам да се извиня за Макс. Напоследък е под голям стрес и напрежение. Както знаете, той и директорът Стансфийлд са много близки. Мисля, че Макс понася влошеното му здраве много тежко.

— Няма защо да се извиняваш заради него. — Браун оценяваше думите на Кенеди. Тя беше един от най-компетентните професионалисти, с които той беше работил. За нещастие обаче щеше да бъде принесена в жертва при тази бъркотия.

— Знам, но не го приемайте лично. Макс е много хаплив и на всичкото отгоре не храни добри чувства към конгресмен Ръдин.

— Да, знам. Бъди сигурна, е и Ръдин му отвръща със същото. — Браун погледна записките си и добави: — Държа да бъдеш напълно искрена пред комисията утре. Последното, което искаме, е кариерата на директор Стансфийлд да завърши омерзително.

Кенеди кимна, но вътре в себе си се опита да разгадае истинските намерения на Браун. Стансфийлд беше пуснал слуха, че ще живее още шест месеца, най-много година. Кенеди знаеше, че ще е късметлия, ако изкара и месец. Загрижеността на Браун нямаше нищо общо с репутацията на Томас Стансфийлд. Той се притесняваше за собствената си кариера. Скандалите във Вашингтон бяха храна за медиите. Когато журналистите се захванеха, за потърпевшите чувството беше подобно на мъчителна смърт, като агонията продължаваше месеци, дори години. Не Стансфийлд, а Браун щеше да се окаже на прицел, ако започнеше разследване на Конгреса. След подобно кръвопускане малцина успяваха да запазят кариерата си.

Рап караше черен „фолксваген Джета“, модел 1994 г., на запад, към Джорджтаун Пайк. Навън беше тъмно и натовареното пътно движение започваше да се нормализира. Колата беше регистрирана на името на Чарли Смит. Рап носеше в джоба си шофьорска книжка от Мериленд на същото име. ЦРУ беше научило Рап през годините на много неща, но най-важни от тях бяха две: да бъде педантичен и постоянно да проявява бдителност, граничеща с параноя. Веднъж един психиатър му беше казал да използва думата „бдителен“, заради негативните асоциации на „параноик“, на което Рап се беше изсмял. Той винаги беше бдителен, беше му като втора природа. Но „параноик“ описваше най-точно сегашното му душевно състояние. Когато си сам, изправен срещу най-голямата и най-добре финансирана разузнавателна служба в света, по-подходящ начин няма.