Винс Флин - Самотният играч

— Маркъс, известно ми е, че си добър, но никой не е съвършен. Ако продължиш да вършиш подобни работи, ще те хванат. — Дюмонд се усмихна и поклати глава в знак, че не е съгласен с казаното. Рап вдигна показалец: — Маркъс, не се шегувам! Играеш много опасна игра и рано или късно някой ще ти хване дирите. А когато това стане, ще трябва да се сбогуваш, но не е работата, а с живота ти. — Рап обърна пръста към себе си. — ЦРУ и Пентагонът имат десетки като мен. Хал хабер си нямат от компютри, но много добре знаят как да убиват неудобните.

— Добре де, добре — измърмори Дюмонд. Стана и изсипа в кофата за боклук купата с мляко и зърнени храни. Апетитът му бе изчезнал.

Няколко минути по-късно двамата излязоха от блока. Дюмонд мина отпред и се упъти към Ленгли, а Рап мина отзад и пое към складовото помещение в гористите покрайнини. Мич вървя осем пресечки до Уискънсин Авеню, откъдето взе метрото в северна посока. Беше облечен с дрехите от предишната вечер — бейзболната шапка, шортите и сините кецове. Това облекло щеше да му свърши работа, докато стигне до склада. Влакът в метрото беше сравнително празен, тъй като повечето хора пътуваха за работа към центъра, а той беше тръгнал в обратна посока. Беше поставил раницата си на празната седалка до него и подпрял ръката си върху нея. Влакът плавно се поклащаше, докато минаваше през тунел. Малко по-късно излезе на повърхността и ярката слънчева светлина блесна в прозорците.

Единственият друг човек във вагона извади мобилен телефон и заговори. Рап прокара длан по един от външните джобове на раницата и го потупа. Дюмонд му беше дал цифрово закодиран телефон. Каза му, че може да го използва безопасно когато и колкото си поиска. Но Рап, винаги настроен скептично, възнамеряваше да го употреби пестеливо, и то само в продължение на няколко минути.

Искаше да види Анна. Погледна през прозореца. Знаеше, че не трябва да постъпва така, но не можеше да се противопостави на желанието си. Поне да чуе гласа й. Извади телефона и го включи. Бързо набра служебния й номер и зачака. След третото позвъняване се включи телефонният й секретар. Мич чу гласа й и след сигнала затвори. Настроението му падна. Не само защото не успя да открие Анна. За първи път в живота си Рап беше изпълнен със съмнение. Съмнение дали просто да не зареже всичко и да се махне. Дали ще му позволят изобщо да се махне? Толкова близо беше до целта! Защо изобщо трябваше да се заема с последната мисия? Защо не беше отказал!? Вдигна бейзболната си шапка и прокара ръка по късата си коса. Знаеше отговора на тези въпроси, но не искаше да се примири с него. Единственото, което желаеше, беше Анна. За да остави всичко това зад гърба си и да заживее нормален живот.

Айрини Кенеди влезе в конферентната зала на седмия етаж на щабквартирата на ЦРУ в Ленгли, Вирджиния, и сложи бележника си на масата. Обядът щеше да почака. Срещата беше по-важна. Залата се намираше в съседство с офиса на директора. Семпла и функционална, тя беше обзаведена с голяма махагонова маса и десетина кожени стола. Всяка сутрин я проверяваха от Службата за сигурност на Отдела по администрацията — гестапото на ЦРУ, както любовно го наричаха служителите на Управлението. Зад завесите бяха скрити малки устройства, които караха прозорците да вибрират и правеха невъзможно подслушването с параболични микрофони. По напълно разбираеми причини ЦРУ се отнасяше към сигурността си сериозно. На малко места й беше придавано такова значение, като на директорския седми етаж.

На масата бяха седнали още петима души. Всички мълчаха. Макс Салмън, най-стария в групата, не го беше грижа за останалите освен за Айрини Кенеди. За него те бяха опасни мелези — всеки от тях смес от бюрократ, политик и юрист. И всеки почти неспособен да вземе правилно решение. Те оглавяваха три от отделите на Управлението, а Салмън ръководеше четвъртия. Като заместник-директор на „Операции“ Салмън отговаряше за шпионите. Именно неговите хора се занимаваха с тайни операции, вербуваха агенти както от приятелски, така и от неприятелски страни, занимаваха се с контрашпионаж и преследваха терористите. Неговите хора бяха войниците от фронтовата линия, оперативните офицери, тези, които излизаха на бойното поле, цапаха си ръцете и поемаха реалните рискове. Салмън се беше запознал със Стансфийлд в Европа, а после, когато Стансфийлд се беше издигнал в кариерата, заядливият Салмън го беше последвал. Той беше прекият началник на Кенеди, макар че тя често докладваше направо на Стансфийлд.