Винс Флин - Самотният играч

Тя отново се усмихна.

— Извинявай, Пийт. Моментът не беше подходящ. Бях малко по-чувствителна днес.

— Няма нищо — продължи той със саркастичен тон. — Аз мога да понеса всичко. Щом трябва да се почувстваш по-добре…

Райли се разсмя.

— Виждам, че бебчо си е върнал чувството за хумор. — Потупа го закачливо по ръката. — Толкова ти отива!

Пийт се изправи.

— Знаеш, че и аз имам чувства. — Изглеждаше посърнал.

— Да, знам. Ще ти се реванширам, като ти купя бира.

— Сериозно ли? — оживи се Питър.

— Да, но не тази вечер. Може би утре. — Тя искаше да се прибере по-скоро вкъщи и да съобщи на Лиз новината.

— Ако наистина те беше грижа за мен, щеше да ме почерпиш още сега. Много засегнат се чувствам тази вечер.

Райли поклати глава.

— О, моля те! Ще се видим утре.

Тя се обърна и пое към северозападния портал. По пътя се обади на Лиз. След четвъртото позвъняване приятелката й вдигна телефона.

— Лиз, тръгвам си от работа. Ще взема такси.

— Не, няма! Майкъл е тук в момента и сега ще го изритам през вратата, докато говоря с теб. Ще бъде при теб до пет минути.

— Не, аз съм добре. Не се тревожи, ще хвана такси.

— Анна, недей да спориш с мен. Майкъл тръгва.

— Лиз, всичко е наред. Говорих с Мич. Ще ти кажа, когато се върна. — Приятелката й се опита отново да протестира, но Райли я сряза: — Не си прави труда да пращаш Майкъл. Ще се прибера за по-малко от десет минути.

Тя затвори телефона, без да даде шанс на Лиз да й опонира. На портала помаха за довиждане на униформения служител от Тайните служби зад куршумоустойчивите прозорци тръгна към Пенсилвания Авеню. Вдигна лице към небето и се усмихна от облекчение. Есенният въздух беше хладен и освежаващ. Една пресечка по-нататък, пред галерия „Ренуик“ на ъгъла на Седемнайсета улица, взе такси и каза на шофьора адреса в Джорджтаун. Таксито се вля в пътното движение и Райли се отпусна на задната седалка. Напрежението беше изчезнало. В съзнанието й витаеше само мисълта за голяма чаша мерло и продължителен сън.

Тъмносинята „Краун Виктория“ с държавни номера и две антени, монтирани до задното стъкло, беше паркирана на Седемнайсета улица. Зад волана седеше Дейв Полк и гледаше как таксито потегля с обекта на неговото наблюдение на задната седалка. Полк запали двигателя и го последва. В багажника имаше куфар. Той изглеждаше съвсем обикновено, но съдържаше модерна апаратура за прехващане на разговори от аналогови и цифрови телефони. Техниката беше произведена в Тайван и имаше най-голям ефект при подслушването на аналогови разговори. Но ако работещият с нея имаше точния номер на цифровия телефон за подслушване, апаратурата беше еднакво ефикасна. От куфара стърчаха два кабела. Единият беше прикрепен към антената на задното стъкло, а другият — опънат под задната седалка и постелките и излизаше измежду двете предни седалки. Към него беше включена малка слушалка, която Полк си беше сложил в ухото.

Беше на пост от три следобед. През по-голямата част от смяната му не се случи нищо, за разлика от последните петнайсет минути. Днес беше първият ден, в който я следяха. Не бяха казали на Полк защо, но и той не пита. Беше дисциплиниран войник. Изпълняваше заповедите, без да задава въпроси. Това не означаваше обаче, че е някакъв робот. Той се интересуваше от актуалните събития, а и имаше напълно нормално влечение към противоположния пол. Благодарение на тези две обстоятелства Анна Райли не остана незабелязана от него. Тя беше най-сексапилната репортерка във Вашингтон и беше участвала в кризата със заложниците в Белия дом преди година. Полк си спомняше една статия, в която пишеше как нейните колеги й се възхищавали, че не е поискала да трупа дивиденти от участието си в трагедията. Той подозираше, че в тази история имаше и скрити моменти.

Когато следиш някого, имаш много свободно време. Вече беше прочел „Уошингтън Поуст“ и „Уошингтън Таймс“ от край до край. Обичаше да сравнява двата вестника и начина, по който те излагаха материалите. Те бяха всекидневното му доказателство колко пристрастна и субективна е пресата.

Полк продължи да следва таксито на запад по улица G. Внимаваше да спазва достатъчно голяма дистанция. Едно от нещата, за които му бяха казали да следи, беше дали Анна Райли осъществява някаква комуникация с мъж на име Мич Рап. От чутото досега Полк заключи, че този Мич Рап е неин приятел. Първоначално си мислеше, че основна цел на наблюдението му е Райли. Сигурно ставаше въпрос за някакъв журналистически материал, по който тя работи и се рови нежелано. Но сега, след като чу разговора с Рап, започваше да се пита дали не той е целта.