Винс Флин - Самотният играч

— Не. — Дюмонд изкриви лице. — Нищо, което аз да съм забелязал.

— Ами Айрини? Как се държи тя?

— Както винаги. Тя си е Айрини.

— Съвсем нищо странно?

— Мич, тази жена сигурно не издава стон и когато изпитва оргазъм! По дяволите, тя сигурно никога не е имала оргазъм!

Рап се намръщи. Но преди да каже каквото и да било, Маркъс добави:

— Извинявай. Харесвам Айрини, но знаеш какво имам предвид. Тя е студена като лед. Сградата може да изгори до основи, но тя няма да трепне.

Рап знаеше какво иска да каже той.

— Нищо ли не забеляза?

Дюмонд се облегна назад.

— Ами, Мич, винаги има нещо. Сигурно, ако ми загатнеш по каква работа си ходил, ще мога да ти кажа повече.

Рап замълча. Засега реши да не разкрива на Дюмонд за Германия.

— Още ли е у теб куфарът, който ти дадох?

— Да, не съм го пипал, както ми каза. — Е, всъщност беше го пипал. Беше сядал върху него. Всеки път се беше питал какво ли има в студения метален куфар. Единственото, което му хрумваше, беше свързано с оръжие и пари. Мич Рап беше опасен човек и не би дал да му пазят заключен метален куфар с дрехи.

Рап погледна часовника си.

— Още ли се намира на старото си място?

— Да.

— Добре тогава, да вървим.

Марио Лукас се събуди във вторник сутринта в пет часа. Обикновено спеше неспокойно, и то откакто се помнеше. Обясняваше си го като един от многото недостатъци, свързани с професията му. Не е лесно за наемен убиец да се отпусне. А и когато си на нивото на Марио, не се страхуваш от федералните, а от други убийци. Прекарваш много време в озъртане, вечно очакваш някой да ти нанесе удар. Или да бъдеш зачеркнат от някой, когото си смятал за приятел. Или работодателят ти да е решил, че си ненужен свидетел и не може да те остави жив.

Когато Марио стана от леглото тази сутрин преди зазоряване, си мислеше за такива неща. Човекът, когото познаваше като Професора, не заслужаваше доверие. Марио го беше наблюдавал отблизо, докато бяха в Колорадо. Вийом му беше наредил. Видяното не му хареса.

Операции като тази, която току-що бяха провели в Колорадо, никога не свършваха добре. Марио ги сравняваше с преспиването с омъжена жена. Ако сериозно се замесиш с нея, няма да се изненадаш, когато един ден откриеш, че ти е изневерявала също както на първия, втория или третия си съпруг. С две думи, Професора беше наел мъжа и жената от Колорадо да свършат работата и после ги уби. По същия начин беше наел Марио, Вийом и Хуарес да свършат работата и сега какво можеше да му попречи да наеме друга група убийци, за да ги премахнат? Затова не можеше да заспи.

Стъпи на дървения под в своя малък, спартански апартамент. Седя така около минута, докато се разсъни. После стана и тръгна към банята. Гърбът и краката му бяха вдървени. Малкият апартамент беше обзаведен само с най-необходимите мебели, което напълно устройваше Марио. Той не обичаше да събира и трупа вещи. Беше живял в апартаменти като този петдесет и няколко години. Дори сам не знаеше на колко точно години е. Беше носил толкова много фалшиви имена и бе живял на толкова много различни места, че беше забравил на петдесет и пет или на петдесет и шест години е. Цялата му собственост можеше да се помести в багажника на колата му. Като се има предвид с какво си изкарваше насъщния, нямаше смисъл да трупа вещи. Може да се наложи за секунди да събереш всичко и да изчезнеш. Не бе в състояние да прогони от главата си мисълта, че моментът е такъв.

Когато свърши в банята, отиде до вратата и взе вестника си. Извади от хладилника кана с портокалов сок и чаша от шкафа. Щом зачете вестника, се сети за един стар бизнеспартньор, който веднъж се беше опитал да го уговори да си купят къща. Беше му казал, че могат да освободят имота от данъци. Марио му напомни, че тъй като им плащат в брой, освобождаването от данъци няма да им свърши работа. Този негов познат по-късно изчезна и никога не се появи отново.

Вийом беше единственият истински приятел на Марио. Единственият, когото беше имал някога, и първият в бранша, на когото можеше безусловно да довери живота си. Вийом му беше помогнал да помисли за оттеглянето си. Марио винаги беше държал парите си в няколко сейфа, депозирани в трезорите на банки. Вийом беше взел тези пари и ги бе превел на офшорна банкова сметка, където в момента те бяха под попечителството на финансов мениджър. Приходите бяха толкова добри, че ако поискаше, можеше и днес да се пенсионира. При мисълта за задачата в Колорадо му хрумна, че няма да е лоша идея поне да си вземе малко почивка.