Винс Флин - Самотният играч

— Доколкото знам… — Хейс поклати глава — той е добре. Но повече не мога да ти кажа.

Лицето на Райли светна. Тя сграбчи ръката на президента.

— Благодаря ви, сър.

Беше се стъмнило, когато самолетът от полет 602 на „Американ Еърлайнс“ докосна пистата на международното летище „Балтимор Уошингтън“. Въздушният лайнер приключи успешно 2 500-километровото пътуване без междинно кацане от Сан Хуан, Пуерто Рико. Мич Рап погледна часовника си, докато самолетът рулираше до пътническия ръкав. Беше осем и двайсет вечерта, понеделник. Веднъж щом Рап излезе от Германия, обратният пък към Америка беше минал много лесно. От Лион той взе полет на „Транс Норт“ до форт дьо Франс, Мартиника. Транзитният 7 150-километров полет му позволи да поспи цели шест часа, и то в първа класа. На малкия остров, задморски департамент на Франция, той си взе стая в един малък хотел в планината, с изглед към лазурносините води на Карибско море. Плати за две нощи — събота и неделя — в брой. Прекара неделята при басейна в почивка, възстановяване на силите и зяпане към рибарското селце долу в ниското. Както и в планиране на следващия си ход. Вечерта си позволи да похапне малко студена храна, седнал на балкона и заслушан в рева на вълните, които се блъскаха в скалистия бряг. Даде свобода на въображението си и се замисли какво ще направи с двамата Хофман, когато ги спипа.

През нощта спа почти осем часа. Сутринта се събуди леко отпаднал, но след малко бягане по брега и километър и половина плуване в морето се почувства освежен и готов за всякакви изпитания, които биха могли да го дебнат в Щатите. Двете нощи и денят, прекарани на спокойния остров Мартиника, приведоха съзнанието и тялото му отново във върхова форма.

В понеделник сутринта той взе полета на „Ер Гуаделуп“ до Сан Хуан, където безпрепятствено мина американската митница. Купи си нови дрехи и храна, след което в 6.15 вечерта се качи на самолета за Мериленд. Слезе на летището в Балтимор. По нищо не се различаваше от другите туристи, току-що върнали се от слънчев уикенд. Носеше избеляла червена бейзболна шапка, синьо-бяла хавайска риза, бермуди и сини кецове. Лицето и ръцете му бяха загорели.

Беше сигурен, че хората от Ленгли не са успели да го проследят. По пътя си беше използвал две различни самоличности, за които ЦРУ не знаеше. Ако са имали късмет и са го зърнали на някоя от камерите на германското летище, хубаво. До този момент той вече беше изчезнал и се бе разтворил в града, който познаваше добре. Имаше вероятност да са сложили хора на аерогарата, които да проверяват пристигащите. Но щеше да ги забележи. Докато вървеше заедно с другите пътници към мястото за получаване на багажа, той не се отделяше от две жени, с които се беше запознал на летището на Сан Хуан. Свали още по-ниско козирката на шапката си. Щеше да остане сред тълпата, докато се увери, че може спокойно да излезе навън.

На Мартиника Рап беше разработил три различни плана. Първата фаза на всеки от тях се състоеше в осигуряването на защита. Нито един не включваше връщането му у дома. Или поне не докато не направи малко проучване и не разбере какво, по дяволите, се беше случило. Анна също трябваше да почака. Много искаше да поговори с нея, но сега не беше моментът. По много причини. Тя ще поиска от него да се откаже веднъж завинаги и да загърби всичко. Анна обаче не разбираше, че в тази професия нерешените проблеми имат навика да се връщат със страшна сила и да те ударят, когато най-малко го очакваш. Щеше да й съобщи с няколко думи, че е в безопасност и че се намира отново в Щатите, но само толкова.

Когато групата туристи с пресен тен доближи мястото за багажа, двете жени от Бауи, Мериленд, предложиха на Рап да пийнат заедно по нещо. Рап глуповато се усмихна и им каза, че приятелката му сигурно няма да хареса идеята. След това взе ескалатора за нагоре и излезе навън. Отпред чакаха три таксита. И от трите слизаха пътници. На шофьорите не беше разрешено да взимат клиенти оттук — от паркинга пред „Излитания“. Те трябваше да се върнат на долното ниво и да се наредят на опашката като всички останали техни колеги. Рап изчака един от шофьорите да се качи в колата си и се мушна на задната седалка. Преди онзи да успее да протестира, Рап му показа петдесетдоларова банкнота. Парите си свършиха работата. Шофьорът се огледа дали някой не ги е видял и запали колата.

— „Хаят Риджънси“, Бетесда, моля — каза Рап.

Мъжът кимна и включи брояча. Рап се обърна, за да провери дали няма опашка. Няколко минути по-късно се намираха на Междущатско шосе 95 и се носеха на юг, към Вашингтон. Пътуването мина без особени събития, или поне така се стори на Рап. Никой не можеше да е абсолютно сигурен обаче. В днешното време на космически спътници и микропредаватели различните „очи“ и „уши“ могат да те проследят от стотици километри, без изобщо да разбереш.