Винс Флин - Самотният играч

Когато започна уводната мелодия към „Хардбол“, на външната врата се звънна. Цезар и Брут дори не отвориха очи. През годините кучетата се бяха разглезили и вече не обръщаха внимание кой влиза в замъка. За разлика от Кларк. Той намали звука на телевизора и нахлузи обувките си. Посетителят беше важен за него. С усилие вдигна сто и двайсет килограмовото си тяло от стола. Другото, което Кларк много обичаше, беше хубавата храна. Трябваше да иде на вилата си на Бахамските острови и да прекара седмица там, като се храни само с плодове и риба. Трябваше да прави продължителни разходки, да плува в чистата синя вода и да се занимава с подводен риболов, също като Папа Хемингуей. С малко късмет можеше да свали някой и друг килограм.

Вратата на кабинета се отвори и икономът въведе Питър Камерън. Сенаторът пристъпи по лъскавия паркет и протегна ръка.

— Добър вечер, Професоре. Да ти налея ли нещо за пиене?

— Да, моля.

Кларк се обърна към бара. Каза си, че Камерън е трябвало да обръсне смешната си брада. Правеше го да изглежда занемарен.

Камерън се приближи до камината и погледът му беше привлечен от уинчестъра. Винаги когато идваше тук, първо поглеждаше към пушката. Оръжието беше красиво. Истински образец на занаятчийско изкуство, за времето си — последна дума на техниката.

Сенаторът се върна с две чаши.

— Ето.

— Благодаря. — Камерън взе своята.

— Очаквах да ми се обадиш сутринта. Какво се случи?

— Имахме някои проблеми. — Камерън отпи от изстудената водка.

— Сериозни ли?

— Можеха да са много сериозни, но аз се погрижих.

— Подробности, ако обичаш. — Сенаторът се подпря с длан на камината.

— Двамата Дженсън оплескаха всичко. Те пропуснаха да убият Рап. Изглежда, в момента той е жив и предполагам, че търси начин да се върне в Щатите.

— Не разбирам. Съобщението, което получих в събота, гласеше, че всичко е станало по план.

— И аз така мислех. Те ми казаха същото, когато се видях с тях на самолетната писта в Германия, но не бяха прави. Не знам как е оживял Рап, но е факт.

Кларк се ядоса, но не възнамеряваше да го показва пред Камерън. След като отпи глътка, каза:

— Дженсънови са слабото ни място.

— Вече не. Последните няколко дни се погрижих за това. Взех Вийом и няколко от неговите хора и заминах за Колорадо, където живеят Дженсънови… или по-скоро където живееха.

Сенаторът кимна.

— Подробности, моля.

— Всичко мина много гладко. Вкарах по един куршум в главите и на двамата, докато се канеха да напуснат къщата си в неделя сутринта. Никакви свидетели. Претърсих цялата къща и проверих дали не е останало нещо, което да ги уличава във връзка с мен. Не намерих нищо. Ще минат седмици, преди ченгетата да заподозрат нещо.

— Ти си стрелял? — изненада се сенаторът.

— Да. Аз забърках кашата и трябваше аз да я оправя. — Камерън беше много горд със себе си.

— Взе ли парите от хонорара им?

В интерес на истината Камерън беше прибрал петдесетте хиляди долара. Надяваше се сенаторът да не го пита, но нямаше късмет. Ханк Кларк не беше човек, когото можеш да излъжеш.

— Да, взех ги.

— Хубаво. Използвай ги, за да покриеш допълнителните разходи, а остатъкът е за теб.

— Да, сър. — Камерън беше доволен.

— Какво направи с телата им?

— Взех ги на самолета и ги докарах до острова. После ги натоварих на яхтата, замъкнах ги на петнайсет мили навътре в океана и ги хвърлих на акулите. — Кларк притежаваше малка къща на остров Уилямс, част от Бахамите, със собствена лагуна и личен пристан за яхти.

— Някой видя ли те на острова?

— Да, но бях опаковал труповете в две големи платнени чанти. Проверих вашият прислужник да не е наблизо, когато ги качих на яхтата. Излязох в океана рано тази сутрин, сякаш отивах за риба. Върнах се пет часа по-късно и казах, че съм ловил рибата за удоволствие и съм я пускал обратно във водата. Никой не се усъмни в това.

— Ами пилотите?

— Сам качих товара. Те не видяха нищо.

Кларк премисли чутото. Излиза, че Професора е почистил сам след себе си. Въпросът за Айрини Кенеди и нейната все още неопетнена репутация оставаше обаче висящ. Може би по-сериозният проблем беше изпускането на Мич Рап.

— Има ли някаква вероятност Кенеди или Рап да свържат името ти с двамата Дженсън?

Камерън поклати глава.

— Не.

— Питър, знаеш ли, че повечето престъпници се мислят за неуловими до момента, в който ги спипат?

Думата „престъпник“ не се хареса на Камерън, но той се постара да не го покаже.