Винс Флин - Самотният играч

— Добро утро, Питър.

— Добро утро, сър.

— Сега ще ти отворя. В кухнята има кафе. Ако искаш, си сипи и ела в кабинета ми. Ще сляза до няколко минути.

Кларк пооправи колана на халата си и тръгна надолу по стълбите. Имаше някакво приятно чувство за посещението без покана на Камерън. Ако новината наистина е добра, може и да отмени убийството на Професора. Камерън беше ценен инструмент. Твърде ценен, за да го губи. Освен ако не е крайно наложително.

Питър Камерън паркира и се насочи направо към кабинета. Не му трябваше никакво кафе. Вече беше достатъчно настръхнал и без него. Мисълта за предстоящия разговор със сенатор Кларк му предизвикваше стомашни киселини. Но Камерън усещаше, че сенаторът е искрен човек. Той се грижеше за лоялните към него, а Камерън се беше държал изключително лоялно.

Професора приближи камината и огледа красивата пушка „Уинчестър“ от 1886 г., калибър 45–70. Беше съвършена. Оръжие, превъзмогнало времето. Великолепно произведение на оръжейното изкуство. Тайно се бе надявал сенаторът да бъде толкова доволен от работата му, че да му подари пушката. Това вече не беше възможно.

Бяха минали почти двайсет минути, когато се появи сенатор Кларк. Беше облечен в скъп костюм и носеше чаша кафе. Прекоси стаята и сложи чашата на бюрото си. Остана прав.

— Питър — започна любезно, — обръснал си брадата си. Така изглеждаш много по-добре.

— Благодаря ви, сър.

— И ми се виждаш отслабнал с пет килограма.

— Благодаря. — Професора неохотно прекоси кабинета и застана срещу Кларк.

Кларк се канеше да седне, но забеляза неувереното изражение на лицето на събеседника си.

— Заповядай, седни. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. — Камерън се отпусна вдървено на един от двата стола.

Сенаторът бавно се намести в разкошния си кожен стол зад бюрото. Можеше да познае по увисналите рамене на Камерън — събитията не бяха минали, както ги планираха.

— Да смятам ли, че с Рап и приятелката му е свършено?

— Аа… — Камерън търсеше начин да го каже най-деликатно. — Нещата не минаха много гладко.

— Така ли?

— Да. Всъщност, боя се, че Рап може да е взел предимство сега.

На Кларк това не му хареса. Остави чашата и подкани събеседника си:

— Кажи ми какво стана.

— Тръгнах си от къщата на Рап след полунощ и се върнах в града. Трябваше да взема някои неща, за да се подготвя за планираната на сутринта среща. Когато си тръгвах, всичко беше наред. — Камерън отчаяно искаше да наблегне на този момент. — Райли беше убедена, че сме служители на закона. Преди да изляза от моя апартамент и да се върна в къщата, се обадих на Дюзър, за да го питам как върви при него… и… Оттам насетне всичко се оплеска.

— Как така?

— Не съм сигурен. Докато говорех с Дюзър, долових някакво движение и после връзката прекъсна. — На лицето му се появи гримаса, сякаш от нетърпима болка. — И няколко минути по-късно получих повикване от телефона на Дюзър.

— И?

— Не беше Дюзър. Повикването беше от неговия телефон, но не беше той.

— Кой беше?

— Беше… ъъ… Рап.

Кларк свали чашата. Съзнанието му бързо започна да проиграва варианти на това, което се беше случило.

— И какво ти каза?

— Същото като миналия път. Че ще ме убие.

Кларк не повярва на Камерън. Рап беше твърде умен за подобно нещо. Той би искал да разбере коя е реалната сила, стояща зад Камерън. Но сега не беше време да го пришпорва.

— Дюзър мъртъв ли е?

— Предполагам, че да.

— А бил ли е разпитван?

Камерън беше подготвен за подобен въпрос.

— Той не може да им каже нищо. Не знае нищо за мен.

На Кларк му се щеше да има увереността на своя слуга, но нямаше начин.

— Какво предлагаш да правим? — Искаше да внуши на Камерън, че мнението му е търсено и ценено.

— Мисля, че е време да се снижим и са изчакаме бурята да премине. Следата ще изчезне заедно с Дюзър.

— Да се оттеглим сега, за да можем после да се сражаваме при благоприятни условия.

— Точно така.

— Не мислиш ли, че Дюзър може по някакъв начин да отведе Рап при теб?

— Не. — Камерън поклати глава. — Да предположим, че още е жив, в което много се съмнявам. Бях много внимателен, когато контактувах с него.

— Добре. — Кларк не споделяше увереността на Камерън, но отново не го показа. — Не искаш ли да направиш още един опит с Рап?

Камерън се замисли.

— Бих… Наистина бих искал, но мисля, че сега ситуацията е твърде нажежена. Ако просто оставим всичко да се охлади и успокои, ще бъде значително по-лесно да се оправим с него.