Винс Флин - Самотният играч

Джеф Дюзър чу шум отвън и инстинктивно се пресегна за пистолета. Секунда по-късно му се стори, че чува да се отваря външната врата. Обърна се да види какво става и стисна своя „Глок“. Тъкмо го вадеше от кобура, когато един мъж като сянка се появи с пистолет в ръка. Дюзър освободи оръжието си от кобура и трескаво се опита да го насочи към непознатия, като промърмори: „Кой си пък ти, да те вземат мътните?“

Рап стреля веднъж. Куршумът попадна между веждите на мъжа. Когато прекоси кухнята, Рап насочи пистолета към втория човек, застанал зад задната външна врата. Онзи изобщо не се опита да извади оръжието си, само вдигна ръце безпомощно. Рап докосна с пръст устните си и му посочи с пистолета да легне на пода. После се обърна към Коулман:

— Погрижи се за него. Аз се качвам горе.

Питър Камерън седеше в хола на своя апартамент в Джорджтаун с широко отворени очи и с мобилен телефон, залепен за ухото му. Нещо ставаше. Говореше с Дюзър, всичко изглеждаше наред и изведнъж прозвучаха тревожните думи на Дюзър: „Кой си пък ти, да те вземат мътните?“ Последва силен трясък, който според Камерън дойде от падналия на земята телефон. Кокалчетата му побеляха.

Отначало имаше някакъв страничен шум, после дойде гласът, който не можеше да обърка с никой друг. Обзет от паника, Камерън изхриптя в телефона:

— Джеф, там ли си? За Бога, отговори ми! — Слуша известно време. Чу някакви гласове, които не можа да разпознае, а после нечие дишане. — Джеф, ти ли си? Отговори ми, дяволите да те вземат! — Миг по-късно връзката прекъсна.

Скочи и трескаво закрачи из стаята. Опита се да събере парчетата от мозайката и да отгатне какво се бе случило току-що. Как се беше случило? Как, по дяволите, Рап беше разбрал! Въпрос на късмет ли беше? Дали просто не беше отишъл до къщата си, за да си вземе нещо, или беше по петите му отдавна? Не можеше си събере ума, за да измисли какво да каже на Кларк. Дали Рап няма да научи истинската му самоличност по някакъв начин от Дюзър? Убеден беше, че няма, но вече нищо не беше сигурно. През цялото време си мислеше, че води пред Рап с няколко хода, а накрая излезе, че ужасно се е лъгал. Камерън си спомни чувството на истински страх, което изпита в гората в Германия, когато поиска да проследи Рап. Внезапно се почувства страшно несигурно в апартамента си.

„Може би сега е времето да се покрия за малко“, каза си. Имаше предварително обмислен план за подобни ситуации. Отиде в спалнята и измъкна куфар от гардероба. Хвърли го на леглото и започна да слага в него най-необходимите му вещи. Сърцето му едва не изскочи, когато телефонът звънна. Изтича в хола и грабна слушалката от масичката за кафе. Провери кой го търси. Беше Дюзър.

Натисна бутона за приемане на разговора и каза:

— Какво, по дяволите, се случи?

Отговор не последва. След няколко секунди се чу:

— Ще ти дам още една възможност да съхраниш живота си. Кажи ми за кого работиш още сега, или ще докопам дебелия ти задник и ще се погрижа да умреш от много бавна и мъчителна смърт. Изобщо не си мисли, че ще можеш да ми избягаш. Където и да отидеш, ще те намеря.

Камерън инстинктивно докосна брадата си и се втренчи в огледалото над камината. Рап знаеше как изглежда. Безмълвен, той направи единственото, за което се сети — затвори телефона. Изправи се и се вгледа в образа си в огледалото. Полазиха го студени тръпки. Отиде в банята и се зае да се бръсне.

Беше много рано. Дебели сиви облаци затискаха небето над Вашингтон като мръсен брезент. Рап беше уморен, но не много. При мисълта, че Анна е в безопасност, отново бе обладан от чувството си за решителност, от увереността, че тилът и фланговете му са в пълна сигурност. Току-що я беше оставил с няколко души, на които можеше да има доверие — служители от Тайните служби на Съединените щати. Те бяха изключително задължени на Рап и охотно се съгласиха да му помогнат. Тя беше на сигурно място в Блеър Хаус, при президента, първата дама и няколко десетки агенти. Днес щеше да отиде на работа като всеки ден, а после Рап щеше да реши какво да прави. Най-ужасните му страхове бяха оживели в нощта, когато разбра, че са я отвлекли, и каквото и да му струваше, нямаше да позволи това да се случи отново.

На Рап му мина през ума да поиска охрана от Управлението с помощта на Кенеди, но докато не разберат с кого си имат работа, реши, че най-добре е да я държи близо до президента. За жена, събудена посред нощ, Райли прие доста спокойно новината, че довелите я не са агенти на ФБР. Когато го попита кои са, той не знаеше какво да й отговори. След като разбра, че някои от тях са били убити на първия етаж, докато е спяла, и в кухнята на дома, който смяташе и за свой, тя не изпадна във възторг. И когато попита кой ги е убил, а Мич отказа да отговори, тя много се разстрои. Все пак трябваше да й каже. Обикновено така ставаше. Анна Райли бе предизвикателна комбинация от буен нрав и упоритост.