Винс Флин - Самотният играч

Рап стисна десния му показалец. Мъжът изкрещя. Рап отмести цевта от окото му и я пъхна в устата му. Пленникът започна да се задушава.

Търсейки потвърждение в погледа му, Рап изсъска:

— Познаваш ли моя приятел Марио Лукас? Здравеняка, когото застреля в Колидж Парк? — Забеляза как мъжът трепна. Извърна се към Дюмонд: — Нещо за регистрационния номер?

— Нищо. Няма никакви данни. Сега проверявам името.

— Този не е никакъв федерален агент, Скот!

— Мисля, че си прав. — Коулман се обърна към пленника: — Не ни карай да прибягваме до по-радикални мерки.

Рап извади пистолета от устата му. Мъжът се изплю.

— Вие двамата вземете да си го начукате! Загазили сте здравата!

Коулман се усмихна.

— Много оригинално, няма що. — Протегна се и стисна пръста, който Рап бе счупил, и също го огъна рязко. Мъжът изпищя. Рап отново пъхна цевта в устата му.

— Не е федерален — обади се Дюмонд. — Няма го в базата данни.

— Какво ще кажеш за свое оправдание? — изрева Рап.

Мъжът си пое въздух.

— Аз… работя под прикритие! — заекна.

— Да бе, точно така, боклук такъв. Ти си агент на ФБР под прикритие, който се представя за агент на ФБР. — Рап премести беретата в лявата си ръка и сграбчи здравия показалец на пленника. Изобщо не си направи труда да му задава въпроси. Скърши пръста като суха клонка.

Мъжът изкрещя.

— Добре… добре! Какво искате да знаете?

— Анна Райли в къщата ли е?

— Да.

— Къде е?

— Горе, на втория етаж.

— Добре ли е?

— Да.

— Само не ме лъжи. Вие пипахте ли я?

— Не, кълна се, не сме.

— Защо е там?

— Не знам. — Рап не хареса отговора и се зае със следващия пръст. Преди да го стисне, онзи извика: — Казахме й, че я водим там, за да се срещне с теб.

— Чия беше идеята?

— Не знам. Аз съм само обикновен войник. Казват ми какво да правя и аз изпълнявам.

Коулман се наведе.

— Професора ли даде заповедта?

— Да, мисля, че да.

— Той в къщата ли е?

Мъжът поклати глава. Лицето му бе изкривено от болка.

— Беше, но си тръгна.

— Колко хора сте там? — попита Рап.

— Не знам.

Рап сграбчи следващия пръст и го изви. Мъжът изкрещя и се опита да се освободи, но Рап го държеше здраво. Повтори въпроса:

— Колко хора имате във и извън къщата?

— Още двама.

— Знам, че ме лъжеш, и започва да ми писва! — Рап извърна глава към Коулман. — Да го очистим. Не ни трябва повече.

— Още четирима са!

— По-добре не ме лъжи, защото ще те избавя от нещастието ти още сега.

— Кълна се, че казвам истината! Само не ме убивайте!

Рап изгледа мъжа с проницателния си поглед. Чувстваше, че му казва истината, но човек никога не може да бъде сто процента сигурен. Обърна се към Коулман:

— Доведи момчетата. Имам идея.

— Не знам, Мич. Мисля, че е по-разумно да оставим ГСО да се заемат.

Стояха до микробуса. Пленникът им беше вътре, вързан на пода, а Дюмонд го наглеждаше. Дан Стробъл и Кевин Хакет слушаха разговора на бившия си командир и Мич Рап.

— Не. — Рап поклати глава. — Те очакват този да се върне всяка минута. Не можем да се бавим.

— Вярно. Нека поискаме времето на полета на ГСО дотук и тогава ще решим.

— Забрави. — Рап махна с ръка. — Сам ще се оправя. — Тръгна към микробуса. Не блъфираше. Беше абсолютно искрен в намерението си и съзнаваше напълно кое кара Скот Коулман да се колебае.

— Почакай! — сграбчи го за ръката бившият тюлен.

— Нямаме никакво време, Скот. — Рап отскубна ръката си. — Какво става? Да не би да се размекна? Мислиш ли, че Групата за специални операции от Ленгли ще свърши по-добра работа от нас? Те са професионалисти, но сред тях няма нито един стрелец, който да превъзхожда твоите момчета. Отивам, с тях или без тях. — Рап разбираше много добре психиката на тюлените. Той притежаваше същите качества. Упорит, изключително уверен, решен да победи на почти всяка цена и никога не изпитващ страх да приеме предизвикателството.

— Какъв е планът? — попита го Коулман.

— Ще оборудвам оня дръвник с камера и микрофон и първо ще изпратя него.

— Откъде си сигурен, че няма да те издаде?

— Имам нещо наум. — Рап посочи Хакет. — Ти поемаш човека на задната веранда, а ние тримата влизаме през предната врата. Съгласни ли сте да участвате, момчета?

Хакет кимна, а Стробъл и Коулман мълчаливо се примириха.

— Добре. Вземете си експлозивите.

Мъжът стоеше до микробуса със свалени до глезените панталони. Дюмонд се занимаваше вътре със сакото му, като монтираше микрофона и фиброоптичната камера. Стробъл държеше едната ръка на пленника, а Хакет — другата. Рап се изправи пред него: