Винс Флин - Самотният играч

— Гледай си работата и не си и помисляй да я докосваш.

— Спокойно де! Така или иначе ще е мъртва утре сутринта. Какво ти пука?

— Само си дръж проклетите ръце далеч от нея, ясно ли е? Приятелят й ще дойде рано сутринта и искам да се концентрираш върху предстоящите задачи. — Той посочи към колите: — Трябва да ги махнете оттук.

— Къде да ги закараме?

— Не знам, но не трябва да са тук, когато той пристигне.

Дюзър кимна.

— Ще измисля нещо. Трябва да пратя някого за кафе и храна.

На Камерън не му стана ясно какво общо имат кафето и храната с преместването на колите, затова не обърна внимание на думите му и продължи:

— Трябва да се върна в града и да взема някои неща. Ще ми отнеме само час-два. — Погледна часовника си. — Ще се върна към два. Най-късно в три. Разбрано?

— Да.

— Ако се случи нещо необичайно, обади ми се.

— Непременно.

„Виждам един човек. Изглежда, стои на пост в задната част на къщата, откъм залива.“

Рап, Коулман и Дюмонд си бяха сложили слушалки с микрофони на главите. Използвайки осигурената срещу подслушване комуникационна техника на микробуса, Дюмонд се беше свързал със спътник, за да могат да поддържат връзка с хеликоптера и да виждат в реално време какво засичат камерите на летящата машина.

Рап внимателно слушаше безпристрастния глас, който описваше ситуацията в къщата. Микробусът плавно се поклащаше, докато се движеха на изток по Магистрала 214. Долният екран пред Дюмонд показваше картина, приличаща на филмов негатив — черно и бяло с различни нюанси на сивото по средата. Снимките бяха направени от инфрачервена топлинна камера. Картината на екрана се смени с друга, изпълнена с повече черно и петна от червено, жълто, бяло и синьо. Рап се загледа към кухнята и чу техника да казва:

— Завесите са спуснати, но аз засичам два… може би три топлинни източника вътре… на първия етаж на къщата… и възможно още един горе на втория етаж.

Рап вдигна очи.

— Можеш ли да различиш дали сред тях има жена? — попита трескаво.

— Човекът отзад определено е мъж. Хората вътре са седнали и не мога да отговоря със сигурност.

— Ами този на втория етаж?

Последваха пет секунди мълчание, след което се чу:

— Може да е мъж, жена, а може и да е куче. Не мога да кажа. Само улавям слаба топлина.

— Имаш ли звукова картина?

— Слаб фонов шум, но само толкова. Мисля, че сигурно са включили телевизора.

— Можеш ли да ми кажеш какво става в другата част на къщата?

— Да. Дайте ми минута да пренасоча оборудването.

Рап отмести микрофона и нареди на Дюмонд:

— Обади се на Айрини и й кажи да вдига във въздуха Групата за специални операции и да я прати към моята къща незабавно. — Докато Дюмонд се обаждаше, Рап се обърна към Коулман: — Какво става там, мътните го взели!

— Изглежда, някой вдига купон в дома ти.

Рап се усмихна.

Това беше добра новина. Имаше враг, с който да влезе в бой.

— Какви според теб са шансовете Професора да е там?

— Като се имат предвид данните от ретранслаторната кула, бих казал, че е много вероятно, докато ние говорим, той да седи на кухненската маса у вас.

Рап погледна към клетъчния си телефон.

— Ще можем да го разберем много лесно.

— Как?

— Обади му се веднага. „Птичката“ ще трябва да може да засече звъненето на неговия телефон.

Коулман размисли.

— Почакай, докато настъпи подходящият момент — каза. — Нека стигнем дотам и почакаме ГСО. Нали не искаме да ги подплашим?

— Добре.

— Мислиш ли, че Анна е горе?

— Надявам се.

Монотонният глас прозвуча отново в слушалките им:

— Имаме няколко коли на автомобилната алея. — Рап, Коулман и Дюмонд впериха погледи в екрана. — Имаме също и един човек, застанал до предната външна врата. Изглежда, носи оръжие. Чакайте да видя дали мога да се приближа още.

Картината се увеличи. Тялото на мъжа беше червено в по-голямата си част, с жълто по очертанията. В средата имаше продълговато синьо петно.

Коулман заговори, преди техникът да продължи:

— Прилича на автоматичен пистолет със заглушител.

— Или автомат. — Рап присви очи.

Втора червена фигура се появи на верандата, след което и трета. Рап се уплаши, че по някакъв начин са забелязали хеликоптера.

— „Везни 3“, откриха ли те?

— Това не е възможно. — Този път гласът беше друг. — Намираме се на три километра от тях и сме скрити зад линията на дърветата.

Един от мъжете слезе от верандата и отиде при една от колите. Качи се в нея и потегли. Техникът обяви: