Винс Флин - Самотният играч

— Мога да изпиша един от базата „Андрюс“. Ще бъде там до десет-двайсет минути.

— Добре. Вдигай го веднага.

— Мич, какво става?

— Не мога да ти кажа сега. Вдигай хеликоптера и после ми се обади.

Малкият хангар се намираше в един отдалечен край на огромната военновъздушна база „Андрюс“, на югоизток от Вашингтон. Хангарът се поддържаше 24 часа в денонощието, седем дни в седмицата, от сменни екипи пилоти, техници и механици.

Когато дойде повикването за полет, пилотите скочиха. Бяха в креслата на усъвършенствания хеликоптер „Бел 430“ със закопчани колани след броени секунди. С помощта на дигиталната система за контрол подготвиха „птичката“ за трийсет секунди. Нормалната гражданска конфигурация на „Бел 430“ беше двама пилоти и седем пътници. В този имаше място само за четирима пътници. Останалото пространство беше заето от наблюдателно и разузнавателно оборудване. Отзад седеше един-единствен техник, който да контролира оборудването.

Докато хеликоптерът излизаше от хангара, помощник-пилотът поиска от контролната кула разрешение за излитане и даде на диспечерите местоназначението на полета. Разрешението беше дадено почти веднага. Нямаше да се попълва никакъв план на полета. Никъде нямаше да бъде документирано излитането на хеликоптера.

И двамата пилоти бяха преминали през знаменития 160-и авиационен полк за специални операции на Сухопътните сили, базиран във форт Кембъл, Кентъки. Групата беше известна като „Нощните ловци“. Двамата бяха летели един до друг в опасните небеса на Сомалия през 1993 г. Смятаха се за щастливи, че са оживели. Неколцина от най-добрите им приятели не се завърнаха оттам.

Мощността на двата турбинови двигателя „Алисън 250 С 40В“ беше увеличена. Хеликоптерът плавно се издигна над пистата, като трите колесника на шасито моментално се прибраха в аеродинамичния търбух на машината. Насочиха се на изток, като избягваха основните писти север-изток. Хеликоптерът достигна височина от сто метра и полетя успоредно на повърхността. Бързо набраха оптималната скорост от 150 мили в час. След минута техникът отзад даде на помощник-пилота точните координати на целта. Помощник-пилотът набра цифрите на своя навигационен компютър и секунди по-късно компютърът му даде време за полета девет минути и трийсет и шест секунди.

Бързият и тих хеликоптер цепеше хладния есенен въздух. Повечето пилоти щяха да са нервни, ако летят на височина сто метра през деня, да не говорим — в такава облачна вечер, но тези бяха по-различни. Те бяха обучавани в армията да летят в най-неблагоприятни метеорологични условия, и то с хеликоптери, които са много по-ниско маневрени от „Бел 430“. За тях преминаването от шумните тъмнозелени армейски хеликоптери на гладкия, лъскав и тих „Бел 430“ беше като да смениш стар „Форд“ с „Ягуар“.

Докато приближаваха залива и ярките светлини на града оставаха зад тях, пилотите си слагаха на интервали очилата за нощно виждане, за да може единият да свикне с уреда, докато другият управлява, и обратното. Те се гмурнаха на юг от целта, изключиха навигационните светлини и завиха на разстояние пет километра от залива. От обаждането в базата до пристигането им на мястото бяха минали по-малко от двайсет минути.

Пилотите накараха „птичката“ да увисне на петнайсет метра над тъмните води на Чезапийк и техникът в задната част се зае за работа. С помощта на голям брой инфрачервени, топлинни и обикновени камери с висока разделителна способност той започна да наблюдава целта.

Питър Камерън се върна в къщата и седна на дивана до Райли. С телефон в ръка и с неподправена широка усмивка той започна:

— Имам една добра и една лоша новина. Коя искате да чуете първо?

— Лошата.

— Мич няма да успее тази вечер, но ще бъде тук на сутринта.

— По кое време?

— Около седем.

Райли изглеждаше малко обезсърчена. Наближаваше полунощ и тя беше уморена.

— Тогава отивам да си лягам. — Райли стана. — Надявам се, никой от хората ви не е горе.

— Не. Всички са долу. Никой няма да ви безпокои.

— Благодаря ви. — Тя излезе.

Камерън я придружи до стълбите.

— Ще трябва да ви напусна за малко, но ще съм се върнал, преди да сте станали.

— Добре. — Райли му каза лека нощ и се качи горе. Камерън я гледаше как се изкачва по стъпалата и се възхити на фигурата й.

Дюзър се приближи до него. Когато Райли затвори вратата на спалнята, каза:

— Има хубав задник.

Камерън се намръщи и му кимна да го последва. Излязоха на предната веранда. Камерън се приведе към наемника: