Винс Флин - Самотният играч

Дюмонд беше включил клетъчния телефон към високоговорител, за да могат да чуят всички разговора. Освен това записваше всичко. Рап набра номера и зачака. На четвъртото позвъняване сърцето му се сви от страх, че отново никой няма да се обади, но след шестото отсреща вдигнаха. Рап си пое дъх.

— Как сте, Професоре?

Питър Камерън беше оставил Райли в хола. Когато телефонът му иззвъня, той беше в антрето. Вдигна и чу познатия глас на Мич Рап. Бързо излезе от къщата и отиде при колата си. Не искаше Дюзър или някой от хората му да го чуе, като говори.

— Извинявай, че не отговарях на повикванията ти, но ме задържаха някои неща.

— Като например?

— Предпочитам да не говорим по телефона.

— Означава ли това, че искаш да се видим лично?

— Може би. — Камерън се поколеба. — Ако гарантираш сигурността ми.

— Зависи от това, което ще ми кажеш.

— Чуй ме, когато ме наеха за тази работа, нямах представа кой си. Иначе никога нямаше да приема.

— Караш ме да се чувствам по-добре — отвърна Рап саркастично. — Кой те нае?

— Не мога да говоря по телефона.

— Тогава да се срещнем.

— С удоволствие, но нещо ми подсказва, че няма да си тръгна от тази среща жив.

— Зависи какво ще ми кажеш и колко искрен ще си с мен.

— Това, което имам да ти кажа, е важно! Наистина важно! Но ти трябва да ми дадеш гаранции.

— За какво?

— Че ще остана жив и ще ме оставиш на мира. Че никой от Управлението няма да разбере кой съм.

— Може и да е трудно.

— Тогава забрави. Просто ще изчезна и ще се постарая никога да не ме откриеш.

— Ако бях на твое място, нямаше да бъда толкова уверен.

Камерън вдигна поглед към нощното небе и се усмихна широко. „Ако само знаеше този глупак с кого си има работа!“

— Не виждаш ли в каква позиция съм? Искам да ми дадеш гаранции или ще си плюя на петите.

Последва дълга пауза, след което Рап каза:

— Добре, какво искаш?

— Първо… Срещам се само с теб. Ако видя някой друг около теб, изчезвам. Второ, искам думата ти, че никога няма да разкриеш на никого кой съм.

— Това ще зависи от информацията ти.

— Добра е. Направо ще ти скрие топката.

— Подскажи ми малко.

— Човекът, който ме нае, е голяма клечка в града. Някой, когото никога не би заподозрял.

— Ако наистина е толкова голяма клечка, ще те снабдя с ново име и ново лице.

— Мога да се погрижа и сам за себе си. Само искам думата ти, че ще запазиш самоличността ми в тайна и няма да се опиташ да ме убиеш.

— Имаш думата ми.

Камерън провери часовника си. Беше на телефона доста дълго.

— Дай ми номер, на който да те открия.

Рап се поколеба за секунда, след което му даде номера на мобилния си телефон.

— Кога ще се срещнем?

— Утре сутринта по изгрев-слънце. Ще ти се обадя и ще ти дам инструкции. Ще те прекарам през някои места и ако видя, че някой върви след теб, махам се. — Камерън натисна червения бутон на телефона и се изсмя. Беше прекалено лесно. Рап щеше да влезе направо в капана. Той нямаше никаква представа, че Райли е в техните ръце.

Микробусът беше паркиран на Двайсет и трета улица — между Държавния департамент и Медицинския център на Военноморските сили. Дюмонд тракаше по клавиатурата на лаптопа, Рап и Коулман го зяпаха. След няколко секунди той вдигна поглед и каза:

— Изобщо не бяхме близо.

— Какво имаш предвид?

— Той не е в града. Дори не е в окръга.

— Къде е?

— Някъде към залива, около Анаполис.

Рап скочи от пейката.

— Покажи ми къде е кулата.

Дюмонд му посочи на екрана.

— Ето тук. До Маунт Сион.

Рап присви очи срещу екрана, опитвайки се да реши дали това е чисто съвпадение, или не. Без да сваля поглед от картата, той попита:

— Каза, че имаш списък на разговорите, които е провел през последните четири месеца?

— Да.

— Преди използвал ли е тази кула?

Дюмонд прелисти разпечатката.

— За първи път тази кула пренасочва негов разговор.

— Какво видя? — попита Коулман. Нещо явно бе развълнувало Рап.

— Къщата ми се намира на около пет километра от кулата. — Рап посочи на екрана.

— Хм. — Коулман се почеса по брадата и погледна към картата. — Може да са отвели Анна в някоя обезопасена къща в района.

— Да, може. — Рап отвори малката вратичка към шофьора и каза: — Отведи ни на 214-а. Съобщи ми, като пресечем 301-ва. — Обърна се към Коулман: — Кажи на момчетата, че отиваме в Мериленд. — Набра номера на Стансфийлд. Отговори Кенеди. — До колко време можеш да докараш разузнавателен хеликоптер да огледа къщата ми?