Винс Флин - Самотният играч

„О, Господи — простена мислено Рап. — Само това не!“

— Сър, вие притежавате много умения, които аз нямам.

— Не съм убеден.

— Истина е. Никога не бих могъл да издържа дълго в ръководството. Нямам търпението да се примирявам с цялата бумащина.

— Не е толкова лошо, колкото си мислиш. Освен това ще се приспособиш. Ти винаги се адаптираш към условията.

— Не искам да се уча. Аз съм човек на действието, сър.

Стансфийлд вдигна ръце в жест, че се предава.

— Няма нужда да обсъждаме това сега. Искам само да те помоля, преди да вземеш окончателно решение, да поговорим за някои неща.

На Рап му се щеше да е твърд. Щеше му се да откаже. Отчаяно му се щеше да им каже, че никога няма да отиде да работи в Ленгли. Но гледайки стареца, мъжа, когото беше боготворил десетилетие, не намери сили да се противопостави. Не можа да откаже на стария разузнавач.

— Ще ми обещаеш ли да ме посетиш още веднъж за последно? Има неща, които трябва да обсъдим, преди да вземеш окончателно решение.

Рап въздъхна. Стансфийлд реагира с усмивка. Тогава телефонът на Рап иззвъня. Той провери кой го търси и веднага вдигна.

— Какво има? — изрече в слушалката.

— Мисля, че го открихме. — Беше Скот Коулман.

— Казвай.

— Името му е Питър Камерън. Не съм напълно сигурен, но мисля, че е той. Когато го видяхме в Колорадо, имаше брада, но на всичките снимки, които прегледахме, е без брада.

— Кой е той?

— Работил е за Управлението от седемдесет и четвърта до деветдесет и осма в Службата за охрана. Занимавал се е с много неща. Отговарял е за детекторите на лъжата, за личната охрана, проверката на помещения за „бръмбари“. През последните няколко години на служба е ръководил цялото шоу.

— Следял е следящите.

— Ъхъ.

Рап го побиха тръпки, като си помисли с колко информация разполага човек на този пост.

— Къде можем да го открием?

— Има апартамент в Джорджтаун.

— Къде? — Коулман продиктува адреса. — След колко време могат да пристигнат там момчетата ти?

— След двайсет минути.

— Добре. Прати ми фотографията по факса. Ще се срещнем в „Сейфуей“ на Уискънсин. Вземи микробуса и Маркъс. Кажи на Маркъс да си трае. Не искам никой в Ленгли да разбере какво ще правим.

— До след двайсет минути.

Рап остави телефона и погледна към Кенеди и Стансфийлд.

— Скот смята, че са открили Професора. Няма да ви хареса с какво се е занимавал през последните двайсет и няколко години.

— С какво? — попита Кенеди.

— Работил е в Службата за охрана на Ленгли.

— Как се казва? — попита Стансфийлд.

— Питър Камерън.

Стансфийлд поклати глава. Новината наистина не беше никак добра. Директорът знаеше точно кой е Питър Камерън. Този човек беше оглавявал Службата за охрана на ЦРУ от 1996 до 1998 г. Докато е бил шеф на гестапото на Ленгли, достъпът му към секретна информация вероятно е бил почти неограничен.

Сенатор Кларк стана от леглото в седем сутринта. За него нямаше значение дали се намира във Вашингтон, или в Аризона. Кларк си беше „нощна птица“ и обикновено стоеше до един през нощта. Беше четвъртък сутринта. Той седеше в слънчевата стая до кухнята в своето вашингтонско имение по халат и по чехли. Беше сам. Третата му съпруга вече беше тръгнала за сутрешния си час по аеробика или на каквото там ходеше. Не степинг, не спининг, а нещо подобно. Беше се хванала с поредното модно увлечение и се кълнеше, че е най-доброто. На Кларк не му пукаше как се казва, а дали е ефективно.

Ядеше препечена филия и преглеждаше първата страница на „Уолстрийт Джърнъл“. Прислугата дойде чак в осем часа. Кларк винаги правеше сам закуската си, което не беше кой знае какво постижение, тъй като тя се състоеше от кафе и две препечени филийки, намазани с масло и конфитюр. Обичаше да се наслаждава на това време от деня. Беше сам в замъка си и никой не го притесняваше. Обикновено това беше единственото време, което посвещаваше на инвестициите си. Преглеждаше „Уолстрийт Джърнъл“, след което даваше нареждания на многото си брокери, съветници и финансови мениджъри. С това приключваше с финансите за целия ден. Не искаше да се превръща в роб на постоянно актуализираната борсова информация.

От кухнята се чу звукът на звънеца и Кларк се облегна в стола, за да погледне към монтирания над микровълновата фурна монитор. Картината от охранителните камери можеше да се гледа от всеки телевизор в къщата. На екрана се появи гладко избръснатият Питър Камерън, седнал зад волана на колата си, в очакване да се отвори портата. Кларк натисна бутона на интеркома.