Винс Флин - Самотният играч

— Добре. — Рап погледна към Коулман. — Трябва ни жив.

— Не мога да обещая нищо.

— Знам, но трябва да опитаме.

— Ще опитаме.

— Отиваме само ти и аз. — Рап се обърна към Дюмонд: — Маркъс, какво друго откри за него?

— Преподава в университета „Джордж Вашингтон“.

— Кога се срещат?

— Опитвам се да разбера. Вече проверих митниците. Няма данни за влизането или излизането му от страната през последните шест месеца.

— Ами колите?

Дюмонд поклати глава.

— Проверих, но не открих нищо.

— Финанси?

— Не съм стигнал още дотам.

— Добре. Дай ми тогава разписанието на лекциите му.

Дюмонд му направи знак за тишина и приближи микрофона до устата си.

— Спри на следващия ъгъл и ми дай една секунда да подготвя апаратурата. — Обърна се към Рап: — На една пресечка разстояние сме. Готови ли сте?

— Да.

Минаха много бавно покрай сградата, после се върнаха за още една обиколка. В квартала нямаше никакви алеи и по тази причина не можеха да огледат сградата отзад. И двата пъти Дюмонд насочваше малките микрофони върху покрива на микробуса към сградата. Опитваше се да хване някакъв шум в триетажната постройка. При второто минаване каза на шофьора да спре за малко пред сградата. С помощта на джойстика на контролния панел фокусира камерата върху пощенските кутии вдясно от входа. Когато получи искания образ, каза на шофьора да отиде в края на пресечката и да паркира. Сетне показа на Рап и Коулман кадъра с пощенските кутии. От него личеше, че има четири жилища — по едно на всеки етаж и едно на партера.

— Май че Камерън е на третия етаж.

— Да. — Рап погледна часовника си. Още нямаше осем. — Какво хвана с микрофона?

— Нищо на третия етаж, но хванах телевизор на втория и течаща вода на първия.

— А на партера?

— Нищо.

Рап извърна глава към Коулман.

— Какво мислиш?

— Според мен не е тук. Ако беше на негово място, щеше ли да стоиш в апартамента си?

— Сигурно не. Хайде да идем да хвърлим един поглед. — Рап вдигна радиостанцията. — Момчета, влизаме. Закарайте колата на Двайсет и девета и стойте тихо.

— Какво ни е прикритието? — попита Коулман.

И двамата бяха крайно неподготвени за това. Бяха облечени в дънки, якета и бейзболни шапки. И двамата бяха брадясали. Ако съседите ги видеха да се прокрадват наоколо, със сигурност щяха да извикат полиция. Рап се огледа из микробуса.

— Маркъс, подай ми бележника. И друго — можеш ли да разбереш кой е собственик на сградата?

— Да. Трябва само да вляза в данъчното на града.

— Направи го.

— Какво си намислил? — попита Коулман.

— Работим за „Метрополитън Рууфинг“. Собственикът ни е накарал да свършим малко работа по покрива на сградата.

— Ами ако собственикът живее тук?

— Затова накарах Маркъс да провери.

Дюмонд съобщи:

— Името на човека, посочен като собственик, го няма на нито една от пощенските кутии.

— Хубаво. Благодаря, Маркъс. Носиш ли си инструментите, Скот?

Коулман кимна и потупа предния джоб на якето си.

— Маркъс, дай ни трийсет секунди да влезем, след което приближи още микробуса и ни осигурявай информация от подслушването. Докато сме вътре, продължавай да се ровиш. Трябва да знаем колкото може повече за този човек, и то колкото може по-бързо.

Рап и Коулман слязоха от микробуса и поеха по павирания тротоар. Имаше врата-решетка от ковано желязо между тротоара и малкия двор пред входа. Рап се спря при вратата, сякаш не беше сигурен дали е намерил точния адрес. Погледна бележника, а после и табелката с адреса. Продължиха напред и стъпиха на площадката пред входа. Рап застана между прозореца на първия етаж и вратата, докато Коулман се занимаваше с бравата. Радиостанцията на Рап беше закачена за бележника.

Той я доближи до устата си и каза:

— Маркъс, докарай микробуса и ми кажи дали долавяш нещо от третия етаж.

Коулман завъртя шперца и тежката врата се отвори. Те пристъпиха в малкото фоайе и огледаха стълбите. Оставиха оръжията си в кобурите, но бяха готови да ги извадят при първия признак за опасност. Стигнаха до втория етаж без произшествия и продължиха към третия. Щом приближиха вратата на апартамента, извадиха слушалките с микрофоните от якетата си и ги включиха към радиостанциите. Вратата на апартамента на Камерън имаше три различни брави. Коулман се зае с тях, а Рап остави на земята бележника и извади пистолета си.

— Маркъс — прошепна. — Долавяш ли нещо?

— Нищо, само бръмченето на хладилника.