Винс Флин - Самотният играч

— Кажи ми веднага щом чуеш нещо. Момчета, как изглежда улицата?

Отвърна Стробъл:

— Всичко е тихо.

Коулман работеше по третата, последна брава. Тя му създаваше най-много ядове. Най-сетне, след няколко отчайващи минути, успя да я отключи. Изправи се, прибра шперцовете и извади пистолета си. Посочи първо към себе си и после към Рап. Рап поклати упорито глава. Това беше повече негов проблем, а не на Коулман. Щеше да влезе пръв.

— Маркъс, влизаме.

Рап леко разкрачи крака и насочи напред беретата със заглушител. Кимна на Коулман. Той завъртя бравата, отвори вратата и направи място на Рап. Рап се стрелна вътре. Пулсът му се беше ускорил, но не много. Чу пиукането на алармата, но не обърна внимание. Щеше да почака. Движеше се бързо, като местеше оръжието от ляво на дясно. Постоянно си напомняше, че трябва да залови Камерън жив, че трябва да се цели в рамото му, а не в главата, както е обучен.

Коулман влезе в апартамента веднага след Рап и затвори вратата. Той също чу алармата, но не й обърна внимание. Холът и кухнята бяха проверени за секунди. Продължиха по коридора натам, където предполагаха, че са спалнята, дрешникът и банята. Движеха се безшумно, като котки. Коулман следваше Рап. Вратата на спалнята беше отворена. Рап спря за секунда, за да го настигне партньорът му, после и двамата влязоха вътре, ниско приведени. Отдясно доловиха движение и Рап светкавично се извъртя натам с насочено оръжие. Пръстът му докосна спусъка, но нещо го спря. Едра котка беше скочила от шкафа на пода. Бързо огледаха тази стая. Леглото беше оправено, върху него имаше няколко купчинки сгънати дрехи. На пода лежеше куфар. Продължиха нататък.

Кабинетът също беше празен. Можеше да се очаква, че Камерън няма да е тук, но въпреки това беше голямо разочарование.

Оглеждаше бюрото, когато Дюмонд се обади:

— Това пиукане от аларма ли идва?

— Да — отвърна Рап.

— По-добре бързо ми кажете коя охранителна фирма е, или ще си имаме нежелана компания.

Рап се върна в хола и се доближи до таблото на алармата, монтирано до вратата. Отвори капака на панела и прочете ситните букви:

— „Омега Секюрити“. Можеш ли да я спреш?

— Няма проблем. Само ми дайте две минути.

Рап извади телефона си. Коулман, винаги много педантичен, проверяваше гардеробите. Секунда по-късно Рап се свърза с Кенеди.

— Няма го тук. Задействахме охранителната му аларма, но Маркъс ще влезе в системата на фирмата, за да я изключи.

— Искаш ли да изпратя екип?

— Да, но внимавай кого подбираш.

— Добре. Нещо друго?

Рап се сети за куфара в спалнята.

— Добре е да уведомим по летищата да си отварят очите. Мисля, че се готви да бяга.

— Това може да е трудно.

— Знам, но е по-добре, отколкото да го оставим да се измъкне.

Закритият паркинг на университета „Джордж Вашингтон“ се намираше на ъгъла на улица Н и Двайсет и втора улица. Като повечето паркинги от този вид, и той представляваше огромен бетонен хангар на няколко нива.

Камерън вкара колата вътре. През цялото време си мислеше как ще се добере до острова. Най-лесно ще е да хване самолет до Маями и оттам, под измислено име, да лети до Насау или Гранд Бахама. Който и от двата града да избере, оттам ще трябва да вземе бързоходен кораб до острова. Последната част от пътуването сега не го вълнуваше толкова. Можеше да удължи маршрута с един ден и да отиде във Флорида с кола. Уединението по време на пътуването може да му се отрази добре. Ще му помогне да събере мислите си.

Откри свободно място на шестия етаж и паркира. Когато излезе от колата, реши, че няма да шофира до Флорида. Така може да се объркат твърде много неща. Добре ще е да се измъкне по-бързо от страната. Достатъчно беше отлагал. На острова ще има предостатъчно време да реши какви ще са по-нататъшните му действия. С Рап ще трябва да се оправят рано или късно и макар че не познаваше много добре сенатор Кларк, съмняваше се той да има подходящи връзки и да го стори без негова помощ. Това беше работа на Камерън. По тази причина и беше нает.

Слезе с асансьора и се запъти към улица Н. Нещо му се стори странно у сенатора тази сутрин. Прие новината за Рап твърде спокойно. Кларк изобщо не беше наивен. Изглеждаше искрен и прям, но Камерън беше имал възможност да се убеди, че всъщност е доста хитър човек. Камерън се възхищаваше на хората, които са способни да предприемат решителни действия и които не се боят да използват властта си, за да постигнат целите си.