Винс Флин - Самотният играч

Рап извади беретата от кобура. Коулман завъртя бравата и отстъпи. Рап бутна вратата. Долепил гръб до металната рамка, огледа помещението. Веднага забеляза тялото на пода. Пистолетът му се стрелна напред и цевта обходи всеки ъгъл. После пристъпи вътре, а Коулман го последва. Затвориха и заключиха след себе си.

Коленичиха до тялото.

— Той ли е? — попита Рап.

— Май да.

Рап докосна врата му. Кожата още беше топла, много топла. Бързо огледаха трупа за причината на смъртта. Рап откри малка дупка в лявото му ухо. Погледна към вратата и се замисли за жената, която беше видял в коридора. Обърна се отново към Камерън и огледа белега в ухото му. Познаваше някой, който беше убивал по този начин и преди. Познаваше я много добре. Изправи се и за миг се поколеба дали да не хукне след нея. Тя обаче отдавна беше изчезнала. Пък и знаеше къде да я открие.

Докато гледаше мъртвото тяло, не изпитваше и най-малка жалост към Камерън. Смъртта му беше неизбежна. Е, щеше да е хубаво, ако първо беше поговорил с него. Изруга, извади телефона и набра номера. Когато отговори Кенеди, той каза:

— Открихме го.

— Къде?

— В кабинета му. Мъртъв е.

— Ти ли го уби?

— Не, така го намерихме.

— Имаш ли идея кой го е направил?

— Не — излъга Рап.

Последва дълга пауза, после Кенеди каза:

— Ще изпратя екип да прибере тялото.

— Ще ги изчакаме. — Рап затвори телефона и се обърна към Коулман: — Защо имам чувството, че следата прекъсва тук? — и посочи безжизнения труп на Питър Камерън.

Президентът Хейс изгледа изпитателно Стансфийлд от другата страна на гладката конферентна маса в Оперативната зала на Белия дом. Директорът на Централното разузнавателно управление се бе превърнал в сянка на самия себе си. Беше слаб като вейка, а лицето му беше изсушено от страданието. Нито президентът, нито директорът бяха инициаторите на тази среща. Друг я беше свикал. Някой, който знаеше тайните им и който беше много притеснен. Докато чакаха третия човек, Стансфийлд се възползва от възможността, за да обсъди някои неща с президента. Беше седем вечерта в четвъртък и денят беше минал много напрегнато за директора. След като научи за смъртта на Питър Камерън, Стансфийлд многократно се бе мъчил да отгатне каква е връзката между Камерън и човека или хората, които го бяха наели. Стансфийлд уведоми Хейс за случилото се през деня. Каза му, че Кенеди, Рап и други трескаво работят по откриването на силата, стояла зад Камерън.

Стансфийлд също имаше врагове.

Не ставаше дума само за тези във Вашингтон. От тези, които познаваше, не го беше страх. Онези, които не познаваше, го тревожеха повече. Всички те обаче имаха нещо общо. Искаха да успеят и да се издигнат. Но не просто да успеят, а като се сдобият с реална власт — властта, с която беше облечен елитът във Вашингтон. За политика това означаваше да оглави някоя от най-влиятелните комисии или да стане министър на външните работи или на отбраната. Или дори да бъде избран за президент — най-примамливата цел. За бюрократа желана беше работата на заместник в някое от големите министерства или старши помощник на президента, или дори шеф на кабинета. За офицера бленуваната цел можеше да е някое от дузината престижни командвания, да бъде назначен за командващ на някой от родовете войски или да стане председател на Обединеното командване.

Тези хора обикновено бродеха из задните коридори на Вашингтон. Повечето от тях не бяха по-опасни, отколкото връстниците им в корпоративните среди на Америка. Стансфийлд ги наричаше безвредни заговорници, групи от съвместно работещи чиновници, за да напреднат в кариерата. Жизненият опит го беше научил обаче, че сред тях винаги могат да се появят и такива, които няма да се поколебаят да използват крайни мерки за постигане на целите си. Такива, макар и малко, които биха прибягнали и до убийство, ако се наложи.

Очевидно една от тези групи беше влязла в действие. Целта им, изглежда, бе ЦРУ. Стансфийлд засега не възнамеряваше да споделя тези си мисли с никого. Щеше да изчака да чуе какво ще каже третият участник в срещата, за да си направи съответните изводи. За него това беше обезсърчаващо. Беше работил неуморно за неутралитета и стабилността на любимото си Управление. И сега, когато е слаб и няма сили да се бори, го напада група, която не може да идентифицира. Не можеше да позволи ЦРУ да се окаже в ръцете на някой, който иска да използва широките му възможности за политически или лични облаги. Трябваше да се погрижи да го наследи Айрини Кенеди и тя да разполага с достатъчно информация, за да се отбранява.