Винс Флин - Самотният играч

ЦРУ беше твърде мощно оръжие, за да попадне в неподходящи ръце. Президентът щеше да номинира Айрини Кенеди и да използва цялата си власт и политически умения, за да бъде одобрена тя. Хейс беше съгласен с кандидатурата поради много причини, въпреки неуспехите през миналата седмица. Първо, Кенеди притежаваше доста повече от необходимата квалификация и, второ, президентът й имаше доверие. Третата причина беше най-важна за Хейс. Той се нуждаеше от някой, който да пази фланговете му. Ако Кенеди оглавеше ЦРУ, той нямаше да се тревожи, че от тази посока ще го нападнат.

Колкото и много двамата да искаха Кенеди да бъде следващият директор на Централното разузнавателно управление, това зависеше от човека, с когото им предстоеше да се срещнат.

Фактът, че той беше поискал срещата точно когато възникна проблемът с Питър Камерън, беше малко объркващ и тревожен.

Сенатор Ханк Кларк влезе в Оперативната зала и президентът стана да се ръкува с него. Когато и Стансфийлд понечи да стане, Кларк сложи ръка на рамото му и каза:

— Сега, Томас, си стой на мястото. Жива легенда като теб не трябва да става заради мен.

Президентът се усмихна и намигна на Кларк одобрително.

— Искаш ли нещо за пиене, Ханк?

— Не, благодаря, Робърт. — Кларк и Хейс бяха работили заедно в Сената в продължение на два мандата. Хейс беше в Комисията по разузнаването, когато избраха Кларк за неин председател. Хейс предпочиташе той да се обръща към него по име, когато са насаме.

— Сигурен ли си? Не се притеснявай от нищо.

— Не, благодаря. И така ми е добре. Може да ми се прииска да пийна нещо, когато свършим, но дотогава ще потърпя.

— Добре. — Президентът посочи с жест към стола от другата страна на масата, срещу Стансфийлд.

Кларк бавно заобиколи масата и разкопча сакото си, преди да седне. После се обърна към директора на ЦРУ:

— Как си, Томас?

— Умирам.

Кларк се усмихна широко.

— Всички умираме рано или късно, Томас. — Погледна към президента. — Нали, Робърт?

— Вярно е, но не всички могат да се гордеят с живот като на Томас.

— Не. Всъщност бих казал, малцина от нас могат да се гордеят с такъв живот. Страната ти дължи много.

Стансфийлд премисли думите няколко секунди, след което отвърна:

— Благодаря ви, сенатор Кларк.

Кларк се засмя.

— Ще те чуя ли изобщо някога да ме наречеш Ханк?

Ъгълчетата на устата на Стансфийлд се повдигнаха леко.

— Не.

— Не съм убеден. — Кларк плесна с ръце и настроението му сякаш внезапно помрачня.

Президентът забеляза това.

— Какъв е проблемът, Ханк? — попита.

Кларк отначало не отговори. После, хвърляйки коси погледи към Хейс, каза:

— Робърт, винаги досега сме успявали да загърбваме увъртанията и да минаваме направо към същността. — Президентът кимна. — Работили сме заедно в Комисията по разузнаването години наред и аз винаги съм те уважавал, задето поставяш националната сигурност над партийната политика.

— Аз също.

— Благодаря ти. Искам да ми дадеш дума, че ще запазиш в тайна всичко, което ще ти кажа сега. Особено що се отнася до факта, че си го чул от мен.

От тази молба любопитството на президента се усили още повече.

— Имаш думата ми.

— Много съм загрижен какво ще стане в ЦРУ, когато Томас ни напусне. — Кларк погледна към Стансфийлд. — Мисля, че знам кого си избрал за свой наследник и одобрявам избора ти. Мисля, че доктор Кенеди е един от най-добрите кандидати за тази работа. Но по-важното е, че ако Томас я смята за най-подходящата, аз ще дам пълната си подкрепа по време на дебата за одобряването й.

На Стансфийлд му олекна. Подкрепата на Кларк за Кенеди беше жизненоважна. Като председател на Сенатската работна комисия по разузнаването той беше ключът към одобрението й.

— Радвам се да го чуя — каза президентът. И тъй като далеч не беше аматьор в политиката, Хейс чакаше да чуе и какво ще му поиска в замяна сенаторът. — Какви са моите ангажименти?

Кларк се престори на обиден.

— Робърт, заех председателското място в Комисията по разузнаването, защото не исках някой да политизира тази област за собствена облага. Предлагам съдействието си, защото смятам, че доктор Кенеди ще свърши добра работа. Но по-важното е, че искам да наследи Томас, защото според мен тя е безкористна и не е корумпирана.

— Вярно е. Извинявай, ако съм те засегнал.

Кларк махна с ръка, сякаш за да прогони муха.

— Знаеш, че е доста трудно човек да ме засегне.

— Да. — Президентът се усмихна. — Така е.