Винс Флин - Самотният играч

— Ами парите? — попита Рап.

Дюмонд беше открил две офшорни банкови сметки на Бахамските острови, в които имаше близо половин милион долара.

— Прекарах повече от час в опити да проследя откъде са дошли парите. Стигнах до под кривата круша.

— Да доведем ли някой друг да се опита да пробие защитата? — попита Рап.

Дюмонд се обиди.

— Виж какво, щом аз не мога да разбера откъде са дошли тези пари, значи никой друг няма да може.

— Само питам.

— Тялото му е било все още топло, когато сте пристигнали. — Кенеди погледна към Рап и Коулман. — Не видяхте ли някой да излиза от сградата?

Коулман помисли и отвърна:

— Имаше една жена, която слезе по стълбите, когато ние излязохме от асансьора. — Сви рамене. — Не можах да я огледам добре.

— Мич?

Рап си припомни случилото се. Увереността му, че е била Донатела Ран, се засилваше. Походката на жената и начинът, по който беше убит Питър Камерън, сочеха към италианската красавица. Рап си даваше сметка, че не може да сподели с Кенеди подозренията си, не и пред другите. Дължеше на Донатела твърде много. Ще трябва да иде до Италия да поговори с нея. Никакви шефове, никакви разузнавателни задачи, само двамата бивши любовници, дължащи един другиму живота си.

Рап поклати глава и се обърна към Кенеди:

— Нищо необичайно не забелязах.

— Е, изпратих човек да вземе записите от охранителните камери. Утре ще трябва да седнем и да ги прегледаме.

— Добре си се сетила. — Една от причините, поради които на Рап му харесваше да работи за Кенеди, беше нейната далновидност и досетливост. Внезапното изчезване на Камерън в крайна сметка щеше да привлече вниманието на полицията и след най-обикновена детективска работа ченгетата щяха да разберат, че убитият е влязъл във Фънгър Хол, но изобщо не е излизал оттам. Не само убиецът беше запечатан на лентата, но и Рап и Коулман. Те бяха носили шапки и знаеха как да си навеждат главите, за да не може камерата да снима хубаво лицата им, но въпреки това предпочитаха властите изобщо да не стигат дотам.

— Та какво ще правим оттук нататък? — попита Коулман.

— Всички ще се приберем у дома и ще поспим. Утре продължаваме. — Кенеди погледна към Дюмонд и се сети за още нещо. — Маркъс, директорът Стансфийлд пита дали не можеш да създадеш офшорна сметка на името на конгресмен Ръдин и да преведеш на нея парите от сметките на Камерън.

Дюмонд опули очи.

— Да, мога. Няма проблем. — Очевидно беше, че не кипи от ентусиазъм да го стори.

— Какво има?

— Доста часове посветихме на всичко това. Надявах се да получим по един малък бонус за усилията си.

Кенеди размисли.

— Ще го обсъдя с директора и ще видя какво мисли той. Но казваш, че не е проблем да създадеш сметката и да преведеш парите?

— Не. Мога да го направя най-много за час.

Любопитството на Рап бе възбудено.

— Как се вмества в картината конгресменът Ръдин?

— Още не сме сигурни. Директорът и президентът ще си побъбрят с него утре сутринта, но не е зле да се планират няколко хода напред.

Беше петък сутрин. Западното крило на Белия дом кипеше от оживление. Мълвата, че президентът се готви за война, се беше разпространила бързо. Това не се случваше често, но когато се стигнеше дотам, членовете на администрацията на Хейс гледаха да стоят настрани. Днес нещата се бяха усложнили. Новината беше, че с влизането си в Овалния кабинет в 7.54 часа президентът е повикал началника на кабинета, Валъри Джоунс, и й е заповядал да открие държавния секретар Мидълтън и да му нареди да се яви незабавно в Белия дом. Другата вест, която разбуни духовете, бе, че немощният Томас Стансфийлд е дошъл в Овалния кабинет и сега седи там заедно с президента. Мрачното настроение на Хейс, твърдото настояване да повикат държавния секретар и появата на директора на ЦРУ бяха предизвикали тиха паника из кулоарите на Западното крило.

Служителите в Белия дом се гордееха, че първи научават за най-важните събития в страната. Но през тази петъчна сутрин те се оказаха в изнервящата позиция на пълно неведение за ставащото около тях. Щом плъзна мълвата, че се готви нещо голямо, телефоните полудяха. Валъри Джоунс, шефката на кабинета на президента, беше бомбардирана с въпроси от другите високопоставени членове на администрацията. Обади й се и стара приятелка от Държавния департамент, която също искаше да знае какво става. Джоунс отговори искрено, че й е наредено на президента да не се налага да чака дълго държавния секретар Мидълтън. Първият журналист се свърза с нея още преди Мидълтън да е пристигнал. Беше се разчуло.