Винс Флин - Мръсни афери

— Опитахте ли се да ги преследвате сами?

— Разбира се. Моро побесня. Дори се качи на хеликоптера и дойде при нас. Навика ми се пред моите и неговите хора, а после се свърза с моя командващ офицер в Гуам и му се разкрещя и на него. Накрая получих мъмрене и сега не ме пускат да слизам от кораба.

— Е, лейтенант, мисля, че ще мога да залича това мъмрене от личното ви дело.

— Моля? — не разбра Джаксън.

— Само ми напомнете, когато всичко свърши, и ще се погрижа… Всъщност дори ще направя така, че мъмренето да бъде заменено с похвала. Интуицията не ви е подвела. Генерал Моро беше предател.

— Предател?

— Точно така.

— Забелязах — намеси се капитан Форестър, — че казахте „беше“, а не „е“. Случайно ли?

Ето тук нещата ставаха много деликатни. Проблемът беше не да признае смъртта на Моро. Така или иначе щеше да се разчуе скоро. Трудността беше как да обясни кой го е убил и откъде са знаели, че е предател. Рап реши да разкрие само част от истината:

— Генерал Моро е приемал подкупи от „Абу Саяф“. — За връзките на Моро с Китай реши да премълчи. — Както вече посочихте, лейтенанте, той никак не обичаше американците.

— Значи „Абу Саяф“ са му плащали да не ги преследва?

— Правилно.

— Ах, този кучи…

Форестър прекъсна младшия офицер:

— Генерал Моро имал ли е нещо общо със засадата срещу нашите?

— Боя се, че да.

Форестър едва овладя гнева си.

— Да се върна към първия си въпрос тогава. Генерал Моро още ли е сред живите?

— Не.

Джаксън, който беше добре запознат с репутацията на Рап и знаеше, че агентът от ЦРУ е бил в лагера на филипинските Специални части тази сутрин, го попита развълнувано:

— Вие ли го убихте?

Форестър се изкашля.

— Лейтенанте, мисля, че не бива да задаваме такива въпроси.

— Няма нищо — отвърна Рап. — Не, не го убих аз. Застреля го снайперист.

— Снайперист? — повтори Джаксън.

— Да. Лагерът не беше охраняван по периметъра. Абу Саяф изпратиха свой човек, който се промъкна достатъчно близо и застреля генерала рано тази сутрин. — Рап замълча, за да види как ще бъдат възприети думите му. — Това е официалната версия. А сега искате ли да чуете какво наистина се случи?

Двамата му събеседници кимнаха, Джаксън — по-ентусиазирано от Форестър.

— Информацията, която ще споделя с вас, е строго секретна. Наблягам на тази подробност. В часовете преди изгрев-слънце тази сутрин снайперистки екип на американските Специални сили проникна на острова, зае позиции и малко след изгрева произведе изстрела.

Двамата офицери приеха новината с мълчание.

— Това обаче не е всичко. Докато се придвижваха към позицията си, екипът забеляза семейство Андерсън и техните похитители. Четиримата командоси се разделиха на два екипа — единият да проследи Андерсънови, а другият да ликвидира генерала.

— Знаем къде крият семейство Андерсън? — предпазливо предположи Джаксън.

— Да.

Форестър се наведе напред.

— Знаем точно къде се намират?

— Абсолютно точно и ще отидем да ги приберем.

От студеното вечерно мартенско небе се сипеха бели снежинки, докато по Пенсилвания Авеню се редяха черни лимузини, които чакаха на опашка да разтоварят важните особи пред северния вход на Белия дом. Президентът даваше вечеря в чест на канадския министър-председател. Айрини Кенеди помоли шофьора да спре пред югозападната порта. Тя нямаше време да чака. Трябваше да си каже няколко думи насаме с президента, преди да започне пиршеството.

Младата директорка на Централното разузнавателно управление не се доверяваше лесно. В нейния занаят нещата не винаги бяха такива, каквито изглеждаха. Хора и държави непрекъснато се опитваха да я измамят и заблудят, затова, дори и да се довереше на някого, винаги имаше едно наум. Мич Рап беше единственото изключение от правилото. Той беше един от малцината, на които Кенеди наистина можеше да разчита.

Двамата имаха различен подход, но Рап беше крайно ефективен и съвестта му беше чиста.

Той изпитваше само презрение към политиците във Вашингтон. Както доказа за пореден път провалената спасителна операция във Филипините, столицата беше тъпкана от най-различни служби, в които работеха прекалено много хора. Не беше необходимо да си майстор на шпионажа, за да разбереш, че колкото повече са играчите в една операция, толкова по-голяма е вероятността от изтичане на информация.

Именно затова искаше да говори Кенеди с президента и с генерал Флъд тази вечер. Рап й се беше обадил, за да й съобщи добрата новина за семейство Андерсън, но след това поиска нещо доста необичайно. Първоначално молбата не се хареса на Кенеди, но сега, след като премисли нещата, тя си каза, че планът наистина е доста оригинален. Издържан бе в класическия стил „Мич Рап“, а никой не можеше да оспорва внушителния списък на успешните акции на нейния агент.