Винс Флин - Мръсни афери

Филипинските Специални части се бяха разбеснели след смъртта на командира си. Точно както Рап и се надяваше да стане. Подразделение от над двеста души се приготви за истинска война. Два антиснайперистки екипа бяха разпратени из района с надеждата да открият някакви следи, докато полковник Барбоза пое командването на лагера и се приготви за изпращането на допълнителни патрули. Мъжете искаха кръв.

Рап наблюдаваше загрижено приготовленията. Вътрешно беше доволен. Всичко, изглежда, вървеше по план. Групата от филипинските Специални части щеше да преследва „Абу Саяф“, в Манила генерал Ризал щеше да настоява американските военни да се присъединят към лова на терористи. И при съвместната акция щяха да открият Андерсънови, да ги спасят и веднъж завинаги да приключат с „Абу Саяф“.

Коулман обаче промени всичко това, когато му се обади да му съобщи какво е видял на острова. И му каза, че лагерът на „Абу Саяф“ се намира само на шест километра и половина от лагера на филипинските части. Първоначалният план беше Коулман и екипът му да се придвижат към брега и оттам да се доберат до точката на изтегляне с плуване. Но този план вече не беше актуален. Коулман не искаше да губи контакта с Андерсънови и Рап беше съгласен с него.

И сега трябваше да се изправят срещу група побеснели филипински командоси, които жадуваха за мъст. Четирима американски тайни агенти се бяха оказали между чука и наковалнята.

Ако двата противника се сблъскаха, неминуемо щеше да се стигне до клане, в което шансовете на семейство Андерсън нямаше да са никак големи. Рап трябваше да обуздае гнева на филипинците.

Той вдигна телефона и набра Айрини. В Ленгли денят преваляше. Рап поиска две неща. Първото беше Кенеди да накара генерал Флъд да притисне генерал Ризал и филипинците да задържат войските си в лагерите, докато той и Коулман не измислят приемливо решение. Второто, което поиска, в момента се намираше пред него. Корабът на американските ВМС „Бело Ууд“ пореше вълните на филипинско море с дванайсет възела. Масивните перки на двигателите оставяха бяла диря, която се виждаше докъдето поглед стига. Корабите за охрана и поддръжка бяха обкръжили вертолетоносача във формата на диамант, простираща се километри. От изток се задаваха буреносни облаци. Рап първо наруга лошото време, но после му хрумна, че може да им е от полза.

Филипинският хеликоптер се приземи на широката палубна писта на „Бело Ууд“. Мич Рап изскочи навън като куршум и се насочи към огромната надстройка на командния пункт. Доста кораби беше обходил и знаеше кое къде да намери. Когато приближи кулата, един военноморски лейтенант му протегна ръка.

— Здравейте, господин Рап. Аз съм лейтенант Джаксън. Дяволски се радвам да се запозная с вас.

Офицерът стисна силно и ентусиазирано дланта му. Дори и да я нямаше значката-тризъбец на зелената униформа, Мич пак щеше да разбере, че мъжът с атлетичната фигура, дългата коса и брадичката е тюлен.

— Точно вас търсех, лейтенант.

Джаксън се ухили. Като повечето си колеги и той знаеше много добре кой е Мич Рап. Появата му на „Бело Ууд“ беше добър знак.

— Имам заповед да ви заведа право при капитана.

Джаксън влезе в кулата и Рап го последва.

Двамата се качиха по металните стълби няколко етажа по-нагоре, след което минаха през един тесен коридор. Спряха пред сива врата с табелка КАПИТАН ФОРЕСТЪР.

Джаксън почука на вратата и изчака разрешение да влязат. Отвътре отговориха почти веднага.

Джаксън козирува.

— Господин Рап се явява по ваше желание, господин капитан.

Капитан Шъруин Форестър остави настрана книгата, която четеше. Висок над два метра, Форестър изглеждаше като гигант в тесните пространства на кораба. Таванът беше на сантиметри от темето му.

— Благодаря ви, лейтенант, свободен сте. — Форестър прекоси кабинета си и огледа госта. После се усмихна широко и се обърна към Рап: — Е, господин Рап, днес ми бе за първи път. Никога досега не ми се е обаждал лично председателят на Обединеното командване. Не и докато съм бил в морето.

Рап също се усмихна. Имаше нещо, което веднага го накара да хареса Форестър.

— Това хубаво ли е, или лошо, сър?

Форестър помисли секунда.

— Не обичам да стоя със скръстени ръце и да не правя нищо. Особено след случилото се снощи. Мога само да предположа, че щом човек с вашата репутация идва на кораба ми така ненадейно, значи е за добро.

Рап кимна. Изглежда, Форестър беше истински воин, а не някой бюрократ, правещ се на офицер.