Винс Флин - Мръсни афери

— Кажете ми, господин Рап — прошепна заговорнически той. — Генерал Ризал също ли е на ваша издръжка?

Рап отново се опита да издърпа ръката си, но Моро го стисна по-силно. Той замахна и изби ръката на филипинеца, след което го придърпа рязко към себе си.

— Не ми играйте номера, генерале!

— Вие не си играйте с мен номера. Писнало ми е от вашата страна и от вашата безпардонност. Нека се изясним добре — никога няма да можете да ме притежавате. Ще изпълня своите задължения по сделката, която сключихме днес, и само толкова. Кажете това на вашите шефове във Вашингтон. И им кажете, че ако не им харесват условията, семейство Андерсън никога няма да се върнат у дома си. А сега се разкарайте от лагера ми, преди да съм наредил да стрелят по вас. — И пусна ръката му.

На Рап му бяха необходими неимоверни усилия, за да се сдържи да не стовари лявото си кроше в челюстта му. Този човек имаше психологически проблеми, далеч надхвърлящи информацията от досието му, с което Мич се беше запознал предварително. Единственото, което го възпря да не удари психопата, беше фактът, че най-добрият снайперист в света чакаше на един хълм на километър и половина оттук, готов да сложи доста по-категоричен край на тази драма.

При тая мисъл Рап обърна гръб на генерала и мълчаливо си излезе. Отвън полковник Барбоза и адютантът разговаряха. Рап посочи на полковника хеликоптера и се отправи натам. Докато вървеше, извади телефона и набра номера на Коулман. След няколко секунди приятелят му вдигна.

— Видя ли палатката, от която току-що излязох?

— Тъй вярно.

Рап направи знак на пилотите да запалят двигателите на хеликоптера.

— Той е там.

Беше стигнал на половината път до машината, когато чу някой да вика зад него. Беше генерал Моро, изпъчил се пред палатката, с кобур през рамото. За миг Мич си помисли, че онзи крещи на него, но после разбра, че гневът е насочен към полковник Барбоза.

Полковникът, който също беше тръгнал към хеликоптера, спря. Рап не чу какви точно бяха думите на Моро, но, изглежда, по-високопоставеният се възмущаваше защо подчинените не му искат разрешение да напускат лагера.

Рап светкавично прецени ситуацията и отново извади телефона. Този път зададе само един въпрос на Коулман.

Коулман отправи въпроса на Рап към Уикър и изчака. Уикър лежеше проснат на земята, напълно неподвижен. Лявото му око бе залепено за мерника. Вече беше измерил с лазерния далекомер разстоянието до целта и беше направил необходимите поправки с оглед скоростта на вятъра и надморската височина. Сякаш беше изпаднал в транс, пулсът му се беше забавил до трийсет и два удара в минута. Сложи показалец върху спусъка и прошепна на Коулман:

— Само кажи.

Коулман погледна през бинокъла, за да се увери, че никой друг не се намира в огневото поле. После нареди:

— Стреляй!

Уикър бавно вдиша. Левият му показалец плавно натисна спусъка. Чу се много тихо изщракване, след което проехтя силен гръм. Масивната дълга почти метър и петдесет пушка изстреля куршум „Рауфос А“. Пукотът на петдесеткалибровия патрон разтърси спокойния изгрев.

В един миг генералът стоеше там и крещеше на подчинения си, а в следващия сякаш беше издухан от някаква невидима сила. Секунда-две съзнанието се опитваше да проумее странното явление, станало пред очите им. Само Рап знаеше какво се е случило. Той отново закрачи, но не към хеликоптера, а в противоположна посока. Силата, с която тялото на генерала беше повалено на земята, най-вероятно означаваше, че Уикър си е свършил безупречно работата. Но Рап искаше да се увери отблизо и да размени две думи с полковник Барбоза, преди нещата да са загрубели. Според първоначалния план той трябваше да се намира във въздуха по време на изстрела. Рап обаче беше съзрял възможност и бе решил да се възползва от нея.

Той стигна до Барбоза точно когато адютантът започна да схваща какво се е случило. В края на краищата от мястото на лейтенанта тялото на генерала се виждаше най-добре. Рап не го изпускаше от очи. По лицето на младия филипинец се четеше объркване.

Мич сграбчи Барбоза за лакътя и изсъска:

— Поемете командването! На хълма има вражески снайперисти. Накарайте хората да се размърдат. Някой трябва да понесе вината!

И двамата се затичаха.

Умът на Барбоза препускаше бясно и полковникът вече се питаше дали мистериозният американец не знае повече, отколкото показва. Но въпросите щяха да почакат. Наистина там някъде горе имаше снайперист. А нищо не караше кожата на професионалния воин да настръхва така, както мисълта за промъкващ се в опасна близост вражески стрелец. Барбоза беше участвал в истински сражения достатъчно пъти, за да знае, че неподвижната мишена е по-лесна за поразяване от движещата се. Затова се нахвърли върху шокирания лейтенант: