Винс Флин - Мръсни афери

— И аз мисля, че ще ви хареса това, което съм ви приготвил.

— Добре, тогава да поседнем. — Капитанът го заведе при едно канапе с четири фотьойла около него. Апартаментът не беше много голям, но за кораб си беше направо огромен. Форестър и Джаксън седнаха на канапето, а Рап се разположи срещу тях във фотьойла.

— Та, господин Рап — Форестър кръстоса дългите си крака — какво ви води насам, толкова далеч от дома?

Рап вече беше обмислил нещата предварително. Денят щеше да е тежък и за да успее, тези двама мъже трябваше да дадат всичко от себе си. Дълго беше работил в среда, в която всички бяха обсебени от мания за тайни, но така и не свикна с някои техни правила. Да, някои планове наистина трябва да се пазят в тайна, но по-добре беше военните на терена да са наясно със ставащото.

Според Рап случаят в момента беше точно такъв, а и едва ли щеше да изтече информация от двамата морски офицери. Те патрулираха вече повече от месец и споменът за семейство Андерсън още беше пресен в главите ми. Освен това бяха загинали техни бойни другари. На тях можеше да им се вярва.

— Това, което ще ви кажа, не бива да излиза оттук. Дори една дума автоматично слага край на кариерата ви. Достатъчно ли съм ясен? — Двамата кимнаха. — Добре. — Мич се обърна към Форестър: — Тюлените, които закарахте на брега преди няколко нощи и които попаднаха в засада… тяхната мисия беше провалена от изтекла информация. Изтекла на много високо ниво.

След дълга пауза Форестър попита:

— Откъде?

— От Държавния департамент. Скоро медиите ще огласят фактите. Помощник-държавният секретар Аманда Петри присъства на брифинга на Съвета за национална сигурност за операцията. Изрично й беше казано да не споделя информацията за спасяването на заложниците с никого, включително и с посолството в Манила. Когато измъкнехме семейство Андерсън, сами щяхме да съобщим на филипинското правителство. Дори и да се възпротивяха — Рап сви рамене, — нашата позиция беше достатъчно твърда. Американците са държани като заложници вече шест месеца, а те досега не си помръднаха пръста да ги освободят. Дори разкрихме, че са спъвали усилията ни за освобождаването им. — „Спъвали“ беше меко казано. — След като нашите момчета попаднаха в засада, директорът Кенеди започна разследване. Изглежда, е имала хора, които са следели как се развиват нещата тук. Това, което открихме, хич няма да ви хареса. Малко преди спасителната операция Аманда Петри е изпратила електронно писмо до посланик Кокс в Манила. В мейла тя е описала плана на мисията. На свой ред посланик Кокс е предал информацията на човек от филипинското правителство.

— На кого? — попита Джаксън.

— Не мога да ви кажа.

— Не можете или не искате?

— Не искам. Няма значение. Сега да преминем към най-интересната част. Срещали ли сте се с генерал Моро?

Форестър поклати глава, а Джаксън отвърна:

— Няколко пъти.

— Какво мислиш за него?

— Според мен той нещо ни е сърдит — на мен и моите момчета. Има ни зъб за нещо.

— Да — съгласи се Рап. — А може би не иска американците да се разхождат из малкия му остров?

— Да, а освен това винаги се опитва да докаже, че неговите бойци са по-добри от нас.

— Наистина ли е така?

Джаксън се изсмя.

— Как ли пък не!

На Рап подобен отговор му прозвуча самохвално и горделиво.

— По-конкретно, ако обичаш. Как са в стрелбата и в действията в джунглите? Каква е дисциплината им?

— Бяха изключително дисциплинирани. В това отношение Моро беше истински садист. Бяха в страхотна форма. Можеха лесно да се справят с дългите преходи, носейки на гърба си големи раници. Никой от тях не се осмели да хленчи или дори да изпъшка. Но те стрелят много по-малко от нашите екипи.

Това беше важна информация.

— А в джунглата как се държаха? Добри следотърсачи ли бяха?

— Интересно е, че ми задавате подобен въпрос — отвърна Джаксън. — Бяха страхотни следотърсачи. Можеха да открият и игла в джунглата. Бяха по-добри от нас, с изключение може би на един от моите.

— Какво му е толкова интересното на въпроса?

— Ами щом са толкова добри следотърсачи, защо досега не са попаднали на дирите на семейство Андерсън? Няколко пъти се натъквахме на лагери, които очевидно бяха опразнени от терористите в последния момент. Тогава настоявах хората на Моро да ги натиснат и подгонят, но те винаги намираха някакво оправдание, че трябва да останем по местата си. Поне час седяха до радиостанцията и чакаха заповед, докато разузнавачите се разпръсваха из джунглата и търсеха следите на бунтовниците.