Стивън Бруст - Джерег

— Е — казах й, — хареса ли ти преживяното?

Тя не отговори. Зачудих се какво ли е да ти изядат душата и затова я попитах. Пак не отговори.

До този момент трябваше вече да е осъзнала няколко неща — включително веригите, които я бяха приковали към олтара, и заклинанията в стаята, които й пречеха да използва магьосничество.

Изчаках малко, за да се уверя, че ме е разбрала.

— Знаеш ли — заговорих небрежно, — на Алийра й харесва да те убива по този начин. Искаше да го направи отново.

Страх. Сдържан.

— Не й позволих. Исках да го направя аз.

Никаква реакция.

„Добре ли си, шефе?“

„По дяволите! Толкова ли ми личи?“

„Само за мен“.

„Добре. Не, не съм добре, но нищо не мога да направя“.

— Може би — продължих — е слабост в характера ми, но наистина обичам да използвам моргантско оръжие с кучки като теб.

Пак нищо.

— Ето защо те върнахме тук. — Докато го казвах, извадих камата, която ми беше изпратил Крейгар, и я вдигнах пред очите й. Позна я. Поклати упорито глава.

Никога не ми се беше налагало да правя нещо такова и никак не ми харесваше. Не че беше направила нещо лошо — просто бе приела един стандартен договор, както бих постъпил и аз. За съжаление, се беше забъркала с неподходящи хора. И за съжаление, имахме нужда от съдействието й, защото си беше свършила работата добре. Това, което най не ми харесваше, бе, че не можех да не се оприлича с нея.

Докоснах гърлото й с опакото на острието, над назъбената част. Усетих, че ми се съпротивлява — мъчеше се да се извърне, да проникне в кожата, да захапе, да пие.

Тя също го усети.

Удържах го.

— Но понеже държа и на честта, поне донякъде, съм длъжен да те уведомя, че ако ни сътрудничиш, няма да ми позволят да го използвам върху теб. Жалко, ако стане така.

Лицето й издаде проблясъка на надежда, който изпита, и омразата към себе си заради това. Е, в края на краищата и аз не се чувствах никак добре, но играта си е такава.

Сграбчих я за косата и вдигнах главата й още малко нагоре. Очите й се спряха на фигурата на Мороулан, лежаща под прозореца, в който все още се виждаше само чернота.

— Знаеш какво искаме от теб — казах. — Аз лично не давам и един писък на текла дали ще го направиш, или не. Но някои дават. Стигнахме до компромис. Аз трябва да ти поискам само веднъж да премахнеш заклинанието, което си сложила. Ако не се съгласиш, си моя. Приемеш ли го, Мороулан ще реши какво да правим с теб.

Този път се разтрепера явно.

За един професионален джерег договорът е почти като свято обвързване. Повечето от нас по-скоро са готови за загубят душите си, отколкото да нарушат договор — на теория. Но когато се стигне точно до този момент, ами… скоро щяхме да видим. Никога не бях изпадал в нейното положение и се молех на Вийра никога да не се окажа в него. Чувствах се до голяма степен лицемер. В такъв момент аз самият щях да се прекърша. Е, може би не. Много трудно е да се каже.

— Е, какво правим? — изхриптя гласът ми. Видях, че лицето й се разкъсва от нерешителност. Понякога наистина се отвращавам от нещата, които правя. Може би трябваше да си стана обикновен крадец, в края на краищата.

Сграбчих края на роклята й и го повдигнах, оголвайки краката й. Дръпнах над едното коляно. Лойош изсъска, тъкмо навреме, а аз казах високо:

— Не! Не преди да съм свършил с нея!

Близнах показалеца на лявата си ръка и намазах влажно петно от вътрешната страна на бедрото й. Вече беше готова да се разплаче, което означаваше, че е също така близо до прекършването. Какво пък: сега или никога.

— Твърде късно — провлякох с наслада и сниших, бавно и преднамерено, моргантския нож към бедрото й. Върхът опря в кожата.

— Не! Ще го направя!

Пуснах ножа на пода, отново сграбчих главата й и я подпрях под раменете.

Лицето й беше извърнато към тялото на Мороулан; цялата се тресеше от хлипове. Кимнах на Алийра, която пусна защитните заклинания, прекъсващи магьосничеството й. Ако се преструваше, точно сега беше най-подходящият момент да ни окаже съпротива. Но разбираше адски добре, че няма да може да спечели срещу мен и Алийра, да не говорим за Некромантката.

— Тогава го направи веднага! Преди да съм си променил решението.

Тя кимна вяло, без да спира да хлипа. Видях, че се съсредоточи за миг.

Чак сега Некромантката проговори:

— Свърши се.

Пуснах магьосничката на пода. Отново ми прилоша.

Некромантката пристъпи към тялото на Мороулан и заработи над него. Не гледах. Единствените звуци, които се чуваха в тъмната стая, бяха хлиповете на магьосничката и дъхът ни.