Стивън Бруст - Джерег

Това беше достатъчно шантаво, за да ме накара да надигна с усилие глава. Беше прав. Беше се появил като че ли цял басейн от… нещо… с център повече или по-малко мястото, където бе стояла магьосничката. „Виж, това вече е странно“, помислих.

Хрумнаха ми няколко неща наведнъж. Първо, че изглежда точно това става, когато нещо се разсипе в хаос — той се разширява. Второ, че всъщност би трябвало да го овладея. Трето, че изобщо нямам представа какво прави човек, за да овладее един хаос — стори ми се по-скоро терминологично противоречие, ако ме разбирате. Четвърто, дадох си ясна сметка, че най-външните пипалца на проклетото нещо са адски близо до мен. И последно, осъзнах, че просто нямам капка сила да помръдна.

И тогава последва друг вик, някъде встрани от мен, и разбрах, че някой се телепортира. Това само дето не ме разсмя. „О, не — искаше ми се да кажа на въпросния някой. — Човек не се телепортира в ситуация като тази. Телепортира се навън“.

Вдясно от мен се появи яркозелено сияние и видях Алийра — крачеше право към ръба на безформената маса, изпълнила част от помещението. Лойош кацна до мен и започна да ближе ухото ми.

„Хайде, шефе. Ставай вече!“

Това, разбира се, беше изключено. Много работа ми се събра. Но все пак успях да задържа главата си вдигната достатъчно, за да наблюдавам Алийра. А беше много интересно, макар и някак мъгливо, маловажно на пръв поглед. Тя се спря на ръба на безформената маса и протегна напред Пътедир в дясната си ръка. Лявата й ръка се вдигна нагоре, с длан навън, в жест на възпиране.

И, Вийра да ми е на помощ, нещото престана да се разширява! Отначало помислих, че си въобразявам, но не, определено беше спряло да се разширява. След което бавно придоби един-единствен цвят: зелен. Много интересно беше да гледаш как се променя. Започна по краищата, после продължи навътре, докато цялата маса не придоби донякъде смарагдов оттенък.

Тогава Алийра започна да жестикулира с лявата си ръка и зелената маса започна да трепти и постепенно да посинява. Помислих си, че е много красиво. Вгледах се по-съсредоточено. Дали беше само въображение, или синята маса наистина стана малко по-малка? Погледнах към краищата, докъдето бяха стигнали преди малко, и да — там вече нямаше нищо. Дървения под на ресторанта го нямаше, беше издърпан някак назад и на мястото му зееше нещо като яма. Погледнах нагоре и открих, че част от тавана също липсва.

Синята маса постепенно се свиваше. Много бавно започна да придобива форма на кръг или по-скоро на сфера около десет стъпки в диаметър. Алийра се носеше напред, левитирайки над дупката в пода. Десетте стъпки станаха пет, после една, а накрая тялото на Алийра напълно скри сферата.

Усетих, че силите ми се възвръщат. Лойош все още беше до мен и ближеше ухото ми. Надигнах се и седнах, а Алийра се обърна и тръгна към мен, сякаш стъпваше по нищото под себе си. Щом стигна до мен, ме стисна за рамото и ме дръпна да стана. Не можах да разчета израза й. В шепата й лежеше малък син кристал. Взех го и усетих, че в него леко пулсира топлина. Потръпнах.

Тя проговори чак сега.

— Дрънкулка за жена ти. Кажи й как си го получил, ако искаш. Тя все едно няма да ти повярва.

Огледах се. Помещението беше празно. Това не беше изненадващо. Никой с капка мозък няма да се натиска да отърка рамо с неконтролирана маса суров хаос.

— Как… как го направи това? — попитах.

Тя поклати глава.

— Изкарай петдесет или сто години в изучаването му. После влез във Великото море на Хаоса и се сприятели с него… след като се увериш, че носиш гени на е’Кийрон. След като направиш всичко това, може би, стига да си абсолютно сигурен, че е наложително, би могъл да рискуваш да направиш това, което направи ти.

Замълча за миг и добави:

— Знаеш ли, това наистина беше невероятно тъпо.

Свих рамене. Точно в този момент не знаех какво да кажа. Започнал бях обаче да се окопитвам. Разкърших рамене и казах:

— Я да се разкарваме оттук, преди да е дошла Имперската стража.

Алийра сви рамене, махна пренебрежително и понечи да ми отвърне нещо, но Лойош изведнъж се намеси: „Стражата, шефе!“ и чух тропането на ботуши. Точно по реда си.

Бяха трима, с мрачни физиономии и големи мечове. Очите им се спряха върху мен, сякаш изобщо не забелязваха Алийра. Не можех да ги виня, разбира се. Чуват, че е станала някаква патаклама в притежаван от джерегите бар, влизат и виждат източняк в цветовете на дома Джерег. Какво да си помислят?

Точно в този момент към мен бяха насочени три остриета. Не помръднах. Гледах ги и пресмятах шансовете си да се измъкна с бой при положение, че Лойош беше тук и че тези глупаци по принцип нищо не разбираха от отрови и метателни оръжия. Не предприех нищо, естествено. Дори да се чувствах във върхова форма и срещу мен да беше само един от тях, нямаше да му посегна. Човек не убива имперски стражи. Никога. Можеш да ги подкупиш, да се опиташ да ги разубедиш, да се разбереш с тях; но никога не се биеш с тях. Направиш ли го, има само два възможни изхода: или губиш, в който случай си мъртъв; или печелиш, в който случай си мъртъв.