Стивън Бруст - Джерег

Но този път се оказа, че нямам основание за тревога. Чух над рамото си гласа на Алийра.

— Оставете ни.

Единият страж, старшият им, насочи вниманието си към нея, сякаш я виждаше за пръв път. Повдигна вежди, разбрал, че е Господарка на дракони, и леко разколебан как да приеме всичко това. Изпитах огромно съчувствие към нещастника.

— Коя сте вие? — попита я той и пристъпи напред, но учтиво снишил меча си.

Алийра отметна леко наметалото си и ръката й се залепи на дръжката на Пътедир. Изглежда, го усетиха моментално, защото забелязах как се стегнаха. И те, също като мен, знаеха много добре, че има огромна разлика между имперски страж, убит от джерег, и убит при бой с дракон.

— Аз — заяви тя — съм Алийра е’Кийрон. Този джерег е мой. Можете да си вървите.

Той я изгледа боязливо за миг, облиза устни и се обърна към другите. Доколкото можех да преценя, те не изразиха никакво мнение. Той отново се обърна към Алийра и я изгледа. После се поклони мълчаливо, обърна се и си тръгна, последван от другите двама. Реших, че ще е много интересно да разбере човек какво ще напишат в рапорта си.

Алийра се обърна към мен и ме попита:

— Какво те порази?

— Пълно външно обвързване, доколкото мога да преценя. Не стигна до ушите или до сърцето и дробовете, но засегна почти всичко останало.

Тя кимна. Изведнъж си спомних защо бяхме дошли тук.

— Магьосничката! Хвана ли я?

Тя се усмихна, кимна и потупа дръжката на Пътедир.

Потръпнах отново.

— Трябваше ли да я унищожиш?

Тя поклати глава.

— Забравяш, Влад — това е Велико оръжие. Тялото й е в Черен замък, а душата й е тук, откъдето можем да я извадим, когато си поискаме. — Изкикоти се.

Потръпнах за кой ли път. Съжалявам, но някои неща много ме притесняват.

— А Мороулан?

— Той също е в Черен замък. Некромантката се грижи за него: опитва се да измисли някакъв начин да разбие заклинанието. Изглежда безнадеждно, освен ако не успеем да убедим приятелката ни да помогне.

Кимнах.

— Добре, давай да тръгваме тогава.

И в този момент си спомних, че когато имперските стражи влязоха, разполагах с високоефективно моргантско оръжие. Ако си го бях спомнил тогава, не знам какво щях да направя, но със сигурност щях да съм много по-притеснен. За първи път за малко щяха да ме заловят с такова и изведнъж изпитах голямо облекчение, че Алийра е до мен.

Когато се върнахме в Черен замък, стомахът ми вече не ставаше за нищо. Ако бях ял нещо наскоро, със сигурност щях да го избълвам. Реших, че поне до вечерта ще се държа изключително добре с вътрешностите си.

Мороулан си имаше една кула, в най-високата част на замъка. Казвали са ми, че тя била центърът на повечето му сила. Освен него малцина други имат право да влизат там. Например аз. Алийра — също. И Некромантката. Кулата е средоточието на култа на Мороулан към Вийра, богинята-демон, на която той служи. И като казвам „служи“, го казвам най-сериозно. Известен е с това, че й принася в жертва цели села.

Кулата винаги е тъмна, осветена е само от няколко черни свещи. В нея има само един прозорец, който всъщност не гледа към двора долу. Ако имаш късмет, изобщо не гледа към нищо. Ако нямаш, ще гледа към неща, които могат да те побъркат.

Положихме тялото на Мороулан на пода под прозореца. На олтара в центъра на стаята беше магьосничката. Главата й беше подпряна нагоре, за да може да вижда прозореца. Това беше по мое предложение. Всъщност нямах намерение да използвам прозореца, но това, че го виждаше, щеше да помогне за това, което се опитвахме да постигнем.

Некромантката помогна на Алийра в пресъживяването на магьосничката. Като помислиш, можеше и да е обратното. Малцина знаеха за прехвърлянето на души и за загадките на смъртта повече от Некромантката. Но тук беше и Великото оръжие на Алийра, тъй че тя направи нужните заклинания.

Очите на магьосничката се отвориха и тя премина през същите фази като Фентор преди малко, само че при нея завършиха със страх.

Останалото беше по моята част. Нямах никакво желание да й оставя време да огледа добре обстановката и да се ориентира. Фактът, че беше избрана от онзи, който беше убил Мороулан, гарантираше, че е добра, което гарантираше, че е корава. Изобщо не хранех илюзии, че ще ми е лесно.

Тъй че първото нещо, което тя видя, след като отвори очи, беше прозорецът. В момента той беше учтиво празен, но все пак — ефективен. А преди да е успяла да се приспособи към това, тя видя лицето ми. Стоях над нея и полагах всички усилия да изглеждам враждебно.