Стивън Бруст - Джерег

Знаете ли, точно това най-много го мразя при бой срещу магия: никога не знаеш какво се опитват да ти направят, преди да те е улучило. Магьосничката обаче разбра какво я улучи. Два шурикена преодоляха защитата й. Единият се заби малко под гърлото, а другият — в гърдите. Нямаше да я убият, но за известно време щеше да излезе от играта.

Някъде в този момент забелязах, че Лойош налита в лицата на магьосничките и ги принуждава или да го отбиват, или да се чудят как ще се церят от отровата му. Започнах да си пробивам път към обекта ни. Хващам я, после карам Алийра да ни телепортира обратно и да постави прегради срещу проследяване.

Магьосничката ни изигра.

Бях може би на пет крачки от нея, когато тя изчезна. В същия миг нещо ме порази. Разбрах, че не мога да се движа. Тъкмо се бях затичал и не бях съвсем в равновесие, поради което се стоварих много тежко на пода. Озовах се на гръб, в положение, от което можех да видя Алийра, разкъсана между желанието да ми помогне и усилието да проследи и последва изчезналата магьосничка.

„Добре съм! — излъгах псионично. — Намери оная кучка и я тикни някъде!“

Алийра тутакси изчезна и ме остави сам. Парализиран. Защо по дяволите направих това?

Точно на ръба на полезрението ми (парализата беше толкова пълна, че не можех дори да размърдам очните си ябълки, което е много обезсърчително) видях, че една от магьосничките ме сочи с пръст. Трябваше да се приготвя да умра, стига да знаех как.

Тя обаче не получи възможност да си довърши заклинанието — едно крилато тяло я шибна през лицето, чух писъка й и тя изчезна встрани от полезрението ми.

„Лойош, изчезвай оттук!“

„Що не идеш до Портата на смъртта, шефе?“

Добре де, а къде отивах според него?

Магьосничката отново изникна в полезрението ми и видях, че на лицето й се е изписал гняв. Тя отново протегна ръка, но този път ръката й не беше насочена към мен. Опитваше се да проследи Лойош, но си имаше проблеми. Не можех да видя джерега, но знаех какво прави.

Не можех да помръдна, за да активирам Маготрепач, камо ли да направя нещо по-смислено. Можех да се опитам да повикам Крейгар, но докато се свържа с него, всичко щеше да е свършило. Вещерството просто отнема адски дълго време.

Щях да изкрещя, стига да можех. Не толкова защото щяха да ме убият; но това, че си лежах ей така, съвсем безпомощен, докато Лойош щеше да изгори като суха клонка, ме караше едва ли не да се пръсна от безсилен яд. Умът ми блъскаше невидимите вериги, които ме държаха, и безразсъдно посягах към връзката си с Глобуса за сила, но да разкъсам невидимите си окови беше просто невъзможно. Просто не бях магьосник от тяхната класа. Ех, да беше тук Алийра…

Ей на това му се вика майтап! Нея нямаше да могат да оковат така. А ако проявяха наглостта да се опитат, щеше да ги натопи и разсипе в хаоса…

Да ги разсипе в хаоса!

Фразата изкънтя в ума ми и отекна през складовете на паметта ми.

„Чудя се, как генетичното наследство взаимодейства с превъплъщението на душата“.

„Странно“.

Та аз бях брат на Алийра!

Мислите изобщо не се забавиха. Веднага разбрах какво трябва да направя, въпреки че нямах ни най-малка представа как да го направя. Но в този момент ми беше все едно. Да гръмне ако ще целият свят. Цялата планета ако ще да се разсипе в хаос. За миг магьосничката, която все още стоеше в полезрението ми, се превърна в целия ми свят.

Представих си я как се разтваря, как се разсипва, изчезва. И хвърлих цялата магьосническа енергия, която бях привлякъл и която бях неспособен да използвам, а гневът и безсилието ми я насочиха.

След това ми разправяха, че зяпачите наоколо видели нещо като безформен безцветен огън да се изстрелва от мен към магьосничката, която сочела с пръст във въздуха и така и не забелязала, че то връхлита към нея.

Колкото до мен, изведнъж се почувствах изцеден от всякаква енергия, от омраза, от всичко. Видях как тя се свлече в себе си и се разпадна сред вихреща се маса от всички цветове, които можех да възприема, и още няколко, които не можех.

До ушите ми стигнаха писъци. Не означаваха нищо. Открих, че отново мога да се движа, след като главата ми изведнъж се удари в пода и разбрах, че е стояла вдигната под ъгъл. Опитах се да се огледам, но не можах да си вдигна главата. Мисля, че някой изрева: „Разширява се!“, което ми се стори странно.

„Шефе, ставай!“

„Какво? О, след малко, Лойош“.

„Шефе, веднага! Побързай! Идва към теб!“

„Какво идва?“

„Онова, дето го хвърли по нея. Побързай, шефе! Почти стигна до теб!“