Стивън Бруст - Джерег

Алийра седеше на ръба на леглото и гледаше в празното. Забелязах, че както се е свила, спокойно може да извади Пътедир. Огледах предпазливо стаята.

Пристъпих вътре и отместих някакъв стол, за да застана с гръб към стената. Очите на Алийра се фокусираха върху мен. Изглеждаше учудена.

— Нещо не е наред ли, Влад?

— А, не.

Тя ме погледна замислено, после — лукаво.

— Сигурен ли си?

Кимнах. Ако ми се наложеше да сваля някого от тази позиция, как щях да го направя? Я да видим…

Алийра вдигна изведнъж ръка и познах жеста за заклинание.

Скочих, превъртях се по пода и Лойош изсъска от възмущение, а Маготрепача изхвърча в ръката ми.

Но не усетих обичайния сърбеж, съпровождащ улавянето на насочена към мен магия от Маготрепача. Останах на пода. Гледах Алийра. Тя ме наблюдаваше съсредоточено.

— Какво те е прихванало все пак? — попита Алийра.

— Какво беше това заклинание?

— Исках да проверя генетичното ти потекло — отвърна сухо тя. — Мислех, че ще видя латентни гени на текла.

Рухнах. Това ме съсипа окончателно. Седнах на пода и тялото ми се разтресе от смях, а сълзите потекоха по лицето ми. Алийра, сигурен съм, се мъчеше да реши дали да се разсмее с мен, или да ми помогне да се съвзема.

Най-после се оправих, чувствах се много по-добре. Седнах на стола и си поех дъх. Изтрих сълзите от лицето си, без да спирам да се кикотя. Лойош прелетя бързо до Алийра, близна я по дясното ухо и се върна на рамото ми.

— Благодаря ти — казах. — Това ме оправи.

— Какъв беше проблемът все пак?

Поклатих глава и свих рамене.

— Преди малко някой се опита да ме убие.

Тя ме изгледа още по-озадачено.

— Е, и?

Това почти ме разби отново, но се овладях, макар и с усилие.

— Латентните ми гени на текла.

— Разбирам.

Богове! Какъв кошмар! Но вече се измъквах от него. Започнах отново да мисля делово. Най-напред трябваше да се уверя, че Мелар не е преживял това, което аз бях преживял току-що.

— Успя ли да направиш онова, което щеше да правиш на Мелар? — попитах.

Тя кимна.

— Той усети ли го?

— Няма начин.

— Добре. И разбра ли нещо интересно?

Тя отново ме изгледа странно, точно както при появата ми.

— Влад, какво те накара да попиташ за гените му? Имам предвид, това е една моя малка специалност, но всеки си има своите малки специалности. Как ти хрумна да попиташ за това?

Свих рамене.

— Не можах да разбера нищо за миналото му и помислих, че ти би могла да научиш нещо за родителите му, което да е от полза. Такива неща не се откриват лесно, знаеш. Обикновено не срещам трудности в откриването на всичко, което ми трябва за някое лице, но това лице не е обикновено.

— Тук съм съгласна с теб! — каза тя разпалено.

— Какво значи това? Открила си нещо?

Тя ми кимна многозначително към бюфета с вина. Станах, взех бутилка айлурско десертно и й я връчих. Тя я подържа малко, извъртя едно бързо заклинание да я охлади и ми я върна. Отворих я и налях. Алийра отпи от чашата си.

— Мда, наистина открих нещо.

— Сигурна си, че той не го е засякъл, нали?

— Той няма никакви защитни заклинания и всъщност беше много лесен.

— Добре. И какво?

Тя поклати глава.

— Богове, това ако не е шантаво!

— Какво? Ще ми кажеш ли най-после? Лоша си като Лойош.

„Шефе, тая изцепка си я спомни следващия път, като се изтъркаляш в леглото и намериш умряла текла на възглавницата“.

Не му обърнах внимание. Алийра не захапа стръвта. Само поклати глава с удивление.

— Влад — каза тя замислено, — той има гени на дракон.

Това го смлях.

— Сигурна ли си? Без никакви съмнения?

— Никакви. Ако бяха заделила повечко време, щяха да ти кажа и от кое разклонение на драконите. Но това не е всичко: той е кръстоска.

— Нима? — казах само.

Драгарите със смесена кръв бяха рядкост и почти никога не ги приемаха в никой дом, освен Джерег. От друга страна, им беше доста по-леко, отколкото на източняците, тъй че нямаше да се разрева за горкия Мелар.

Тя кимна.

— Със сигурност има три дома в гените си. Дракон и Дзур от една страна, и Джерег от другата.

— Хмм. Разбирам. Не знаех, че можеш да идентифицираш гените на Джерег. Мислех, че те просто са миш-маш от всички останали домове.

Тя се усмихна.

— Ако държиш наедно един миш-маш, както се изрази, достатъчно поколения, той става отличим като нещо само за себе си.

Поклатих глава.

— Все едно, всичко това е над възможностите ми. Аз дори не знам как можеш да отделиш един ген, камо ли да разбереш, че е свързан с определен дом.