Стивън Бруст - Джерег

След като келнерът се махна, продължих:

— Искате да кажете, че трябва малко да натисна? — Затаих раздразнението си; последното нещо, което исках да ми се случи от тази страна на Портата на смъртта точно в този момент, беше Демона да загрее колко съм ядосан.

— Колкото е възможно, без да рискуваш с грешки. Но всъщност не за това поисках: знам, че се движиш толкова бързо, колкото можеш.

Знаеше, друг път. Реших, че супата е блудкава.

— Научихме нещо, което може да те интересува — продължи той.

Изчаках.

— Мелар се е сврял в Черен замък.

Погледна за реакция от моя страна и след като не видя такава, продължи:

— Магьосниците ни пробиха преди два часа и аз веднага се свързах с хората ти. Тъй че търсенето на Изток можеш да го забравиш. Причината да не го намерим толкова дълго беше, че Черен замък е почти на двеста мили от Адриланка: но ти, разбира се, знаеш това. Работиш за Мороулан, нали?

— Да работя за него? Не. Плаща ми като консултант по сигурността, нищо повече.

Той кимна. Порови малко в супата си, след което добави:

— Не изглеждаше изненадан, когато ти казах къде е.

— Много благодаря — отвърнах.

Демона ми показа, че има зъби, и вдигна чашата си за наздравица. Усмивката, според мъдреците, произлиза от по-ранна форма на зъбене. Въпреки че тотемите им не се зъбят, джерегите го правят.

— Знаеше ли го? — попита грубо Демона.

Кимнах.

— Впечатлен съм. Бързо се движиш.

Продължих да чакам, докато си довършвах супата. Все още не разбирах защо е дошъл, но бях напълно сигурен, че не е за да ми прави комплименти за източниците ми на сведения или за да ми даде информация, която можеше да изпрати по куриер.

Той вдигна чашата си и се загледа в нея, разклати я и отпи. Шантава работа — кой знае защо, изведнъж ми напомни за Некромантката.

— Влад, струва ми се, че тук е възможно да възникне конфликт на интереси.

— Нима?

— Ами, известно е, че си приятел на Мороулан. Значи Мороулан приютява Мелар. Възможно е да се окаже, че нашите цели и неговите цели не се стичат в една посока.

Все още не казвах нищо. Сервитьорът се появи с основното ястие, пробвах и него и го започнах. Демона се престори, че не забелязва жеста ми. Аз се престорих, че не забелязвам, когато той направи същото.

След като преглътна и измърмори задължителното „колко вкусно“, той продължи:

— Нещата може да станат много неприятни за Мороулан.

— Трудно ми е да си представя как — отвърнах, — освен ако не се каните да почнете поредната война дракон — джерег. А Мелар, каквото и да е направил, едва ли струва чак толкова.

Сега дойде ред на Демона да си замълчи. Усетих, че нещо ме стегна под лъжичката. Казах бавно:

— Той не може да струва друга война дракон — джерег.

Демона все така не казваше нищо.

Поклатих глава. Наистина ли смяташе да продължи и да закове Мелар точно в замъка на Мороулан? Богове! Точно това казваше! Щеше да вдигне срещу нас всеки дракон на Драгара. Това можеше да се окаже по-лошо от предишното. Царуваха фениксите, което поставяше драконите съответно по-високо в Цикъла. Колкото по-високо е един дом, толкова по-склонна е съдбата да го покровителства. Не знам защо е така, но е така. Демона също го знаеше.

— Защо? — попитах.

— В този момент — бавно заговори той — не мисля, че е необходимо да се започва такава война. Смятам, че може да се избегне, поради което разговарям с теб. Но ще кажа следното: ако греша, а единственият избор, който виждам, е или да оставим на Мелар да му се размине, или да започнем нова война, аз ще започна война. Защо ли? Защото ако имаме война, да, нещата ще станат лоши, много лоши, но после ще свърши. Този път знаем какво да очакваме и ще сме готови за него. О, разбира се, те ще ни уязвят. Може би тежко. Но ще се възстановим рано или късно — за няколко си хиляди години. От друга страна, ако Мелар се отърве, няма да има край. Никога. Докато съществува домът Джерег, ще трябва да се примиряваме с крадци, които кроят да оберат фондовете ни. Ще бъдем осакатени завинаги.

Очите му станаха две тънки резки и видях как стисна зъби за миг.

— Аз ни извисих след Бедствието на Ейдрон. Аз върнах един обезсърчен, съсипан дом отново в сериозния бизнес. Готов съм да видя как плодът на моя труд запада за хиляда години, десет хиляди, ако се наложи, но не желая да ни видя отслабнали завинаги.

Отпусна се назад. Помълчах да осмисля думите му. Най-лошото бе, че беше прав. Ако бях в неговото положение, сигурно щях да взема същото решение. Поклатих глава.