Стивън Бруст - Джерег

— Не знам за какво…

Открих, с известна изненада, че така и не бях прибрал камата, която бях извадил при нападението. Беше хубав инструмент; повечето връх, дълга почти двайсет и пет сантиметра. Лягаше добре в ръката ми, рядкост за драгарско оръжие. Използвах я да го боцна в гърдите. Появи се малко петно кръв и се просмука през бялата му шефска униформа. Той нададе тънък писък и изглежда, щеше да припадне. Това силно ми напомни за първия ни разговор, когато го уведомих, че съм новият му партньор, и грижливо му изтъкнах какво ще се случи, ако партньорството ни не се получи. Домът му беше Джегала, но специално той имитираше текла много сполучливо.

Той кимна и успя да ми подаде кесията до себе си. Не я пипнах.

— Колко са? — попитах.

Изхъхри и каза:

— Х-хиляда златни, м-милорд.

Изсмях се късо.

— Това дори не стига да ме купят. Кой се обърна към теб? Убиецът ли беше, Демона или някое лакейче?

Той затвори очи, сякаш искаше да изчезна. Моментално щях да му услужа.

— Демона — прошепна накрая.

— Нима! Е, поласкан съм, че проявява такъв интерес към мен.

Той захленчи.

— И ти гарантира, че ще съм мъртъв, нали?

Нетронд кимна окаяно.

— И ти гарантира защита?

Той кимна отново. Поклатих тъжно глава.

Накарах Крейгар да ни телепортира в кантората. Той погледна безизразно трупа.

— Срамно, че се е самоубил нещастникът, нали?

Трябваше да се съглася.

— Стражите дойдоха ли?

— Не. Ще се появят, но никой не бърза да ги повика, пък и патрулите им избягват тоя квартал.

— Добре. Давай да се връщаме.

Той се задейства по телепорта. Погледнах трупа и му казах:

— Никога не вярвай на някой, който се нарича демон.

Стените около нас изчезнаха.

С годините съм си развил ритуал, през който минавам след опит да ме убият. Първо, връщам се в кантората си с най-бързото налично средство. После сядам на бюрото си и известно време гледам в една точка в празното. После ми става много, много лошо. След това дълго треперя.

Понякога, докато трае това, докато съм сам и треперя, се появява Коути и ме прибира у дома. Ако не съм ял, ме нахранва. Ако е практично, ме слага в леглото.

Това беше четвъртият път, в който за малко щяха да клъцнат опашката на годините ми до задника. Този път не беше възможно да спя, тъй като Алийра ме очакваше. След като се съвзех достатъчно, за да мога изобщо да се движа, отидох в задната стая, за да направя телепорта. Достатъчно добър магьосник съм, за да го правя сам, въпреки че обикновено не си правя този труд. Този път не ми се искаше да викам някой друг. Не че не им вярвах, но… пък може и от това да беше.

Извадих магическата си кама (евтина, купена от сергиите магическа кама, но все пак по-добра от обикновена стомана) и почнах грижливо да чертая диаграмите и символите, които изобщо не са нужни за един телепорт, но все пак помагат човек да си уталожи ума, когато има чувството, че този път магията му може да не стане както трябва.

Преди да изчезна Коути ме целуна и ми се стори, че го направи малко по-дълго от друг път. Може и да не беше така. Точно в този момент бях станал необичайно чувствителен.

Телепортът се получи гладко и ме остави в двора на замъка. Завъртях се шеметно, щом се появих, и за малко да избълвам обяда си. Не, зад мен нямаше никой.

Закрачих към големите дървени крила на входния портал, като се оглеждах предпазливо. Вратите се разтвориха и трябваше да потисна желанието си да скоча и да залегна встрани.

„Шефе, би ли се стегнал?“

„Не“.

„Никой няма да те нападне в Черен замък“.

„И какво?“

„Тогава какъв е смисълът да се шашкаш толкова?“

„Кара ме да се чувствам по-добре“.

„Да де, но мен адски ме дразни“.

„Съжалявам“.

„Отпусни се малко, а? Ще се погрижа за теб“.

„Не че се съмнявам, но ми харесва да съм малко шашнат, става ли?“

„А бе, не си прав“.

„Трай“.

Но беше прав. Реших все пак да се поотпусна, след като кимнах на лейди Тилдра. Тя се направи, че няма нищо странно, дето я накарах да върви на пет крачки пред мен. Вярвах на лейди Тилдра, разбира се, но това отпред можеше да е някой предрешен натрапник, в края на краищата. Можеше, нали?

Озовах се пред покоите на Алийра. Лейди Тилдра ми се поклони и се разкара. Почуках и Алийра ме покани да вляза. Открехнах вратата, оставих я да се отвори широко и отстъпих встрани. Нищо не полетя към мен и рисковано надникнах вътре.