Стивън Бруст - Джерег

— Защо джерегите са се съгласили да помогнат?

— Предполагам — сухо отвърна тя, — че Доливар е решил, че е по̀ за предпочитане, отколкото да ги пометат. Срещнал се с Кийрон преди началото на Великия поход и се споразумели, че ако неговото „племе“ помогне, ще ги включат в Империята, след като войната приключи.

— Разбирам. Значи така джерегите са станали част от Цикъла. Интересно.

— Да. И това довело до убийството на Кийрон.

— Кое?

— Сделката. Усилието да бъдат принудени племената да се придържат към сделката, след като боевете приключили и останалите племена вече не виждали с какво толкова ще са им полезни джерегите. Накрая бил убит от група воини на лиорн и шамани, които решили, че той е виновен за проблемите, които джерегите донесли на Империята.

— Значи — рекох, — всичко това го дължим на Кийрон Завоевателя, а?

— На него — съгласи се тя — и на този джерегски главатар, Доливар, който преди всичко наложил сделката, а след това принудил останалите от племето си да я приемат.

— Чудно защо никога не съм чувал за тоя джерегски главатар? Не знам някой дом да е записал за него, а като те слушам, човек може да го вземе за нещо като герой.

— О, можеш да го намериш, ако поровиш повече. Знаеш по-добре от мен, че джерегите не се интересуват много от герои. Лиорните имат записки за него.

— Ти така ли си открила всичко това?

Тя поклати глава.

— Не. Повечето съм го научила от разговори със Сетра. А част от нещата ги помня, разбира се.

— Какво?

Алийра кимна.

— Сетра беше там, като Сетра. Чувам, че й дават възраст около десет хиляди години. Да, но това е грешка. Намалението е двайсет пъти. Тя буквално е по-стара от Империята.

— А стига бе! Алийра, това е невъзможно! Двеста хиляди години? Това е тъпо!

— Само че го кажи на Дзур планина.

— Но… А ти? Как би могла ти да го помниш?

— Не бъди глупак, Влад. Регресия, разбира се. В моя случай — спомен от предишни животи. Да не мислиш, че превъплъщението е само някакъв мит или религиозно вярване, каквито имате вие, източняците?

Очите й заблестяха странно. Мъчех се да смеля тази нова информация.

— Видяла съм го със собствените си очи… преживяла съм го… Аз бях там, Влад, когато Кийрон беше притиснат в ъгъла от бившия дракон Доливар, който му беше роден брат, преди да посрами себе си и цялото племе. Доливар беше изтезаван и след това прогонен. За това имам вина и аз, както и Сетра. Сетра трябваше да осакати йендито, но го изтърва — съзнателно. Видях, но не казах нищо. Навярно това ме прави виновна за смъртта на брат ми, по-късно. Не знам…

— Твоят брат! — Това вече беше прекалено.

— Моят брат — повтори тя. — Отначало бяхме едно семейство. Кийрон, Доливар и аз.

Извърна се с лице към мен и ушите ми забучаха. Слушах умопомрачителните й приказки и не можех напълно да ги отхвърля като брътвежи на луда или празни митове.

— Аз — каза тя — бях шаман в онзи живот и мисля, че бях добър при това. Бях шаман, а Кийрон беше воин. Той все още е там, Влад, в Пътеките на мъртвите. Говорила съм с него. Той ме позна.

— Ние тримата. Шаманът, воинът… и предателят. След като Доливар ни предаде, престанахме да го смятаме за свой брат. Беше джерег до дъното на душата си.

— Неговата душа… — въздъхна тя и гласът й заглъхна.

— Да — продължи след малко. — „Странно“ е най-доброто определение за начина, по който тялото взаимодейства с превъплъщението на душата. Кийрон така и не се превъплъти. Аз съм се родила в тяло, произлизащо от брата на моята душа. А ти… — Погледна ме с изражение, което не можах да разгадая, но изведнъж разбрах какво ще последва. Исках да й изкрещя да не го казва, но през хилядолетията Алийра винаги беше малко по-бърза от мен. — Ти стана източняк, братко.

Една проклетия след друга.

Върнах се в кантората си и известно време погледът ми блуждаеше в празното. Трябваше ми известно време да се приспособя към тази нова информация. Но се оказа, че разполагам с по-малко от десет минути.

— Влад? — каза Крейгар. — Ей, Влад!

Вдигнах очи и след малко ги фокусирах върху Крейгар, който седеше срещу мен и ме гледаше притеснено.

— Какво има? — попитах.

— Точно това се чудех.

— Ъ?

— Нещо не е наред ли?

— Не. Да. По дяволите, Крейгар, не знам.

— Май работата е сериозна — каза той.

— Сериозна е. Целият ми свят току-що се разсипа и още не съм го оправил.

Наведох се към него и го спипах за кожения елек.